Аз съм едно момиче на 17 години, което се залива от смях, преструва се, че плаче, за да види реакцията на някой преминаващ батко, имитира пищенето на полицейска свирка, танцува бачата, обсъжда с говорещия папагал от отсрещната тераса, бъдещето си на театрална звезда и мечтае, мечтае.
Приятелите ме харесват такава луда, забавляваща се с реакциите на неволната публика. И аз не ги разочаровах. Усмивката ми е бърза, думите — още по и не винаги са премерени на везните на зодията ми.
Но никой не знае как вечерите ми понякога се чупят на викове.
Как гласовете стават чужди, думите жестоки, а любовта изгубена.
Как една врата може да се затвори толкова силно, че да те накара да се разтрепериш отвътре.
Баща ми беше добър човек. Красив. Топъл, обичащ и обгрижващ, закрилник на който можеш винаги да разчиташ. Но понякога чашата ставаше спътник в деня му……
Тогава безсъница пълнеше нощите ни.
Имаше вечери, в които тръгвахме по тъмно. Без много думи. С едно яке, набързо облечено.
На сутринта пак бях същото смеещото се момиче.
Сякаш нищо не се е случило.
След една такава нощ се прибирах от училище сама, без обичайната компания от шумни съученици. Пътят беше същия, както винаги. Къщите — същите. Хората — същите.
Само мислите ми бяха тъмни и усмивката ми се бе скрила зад тях.
Не помня какво точно ме натъжи тогава. Може би нищо конкретно. Може би всичко наведнъж.
И тогава…., стоейки на замръзналия на червено светофар, поклащайки от крак на крак просто вдигнах поглед.
Към небето – ярко синьо с динамични бели облачета като картина на Ван Гог.
И в същия най-обикновен, делничен миг…
се случи нещо. Първоначално не разбрах какво. Нямаше глас отгоре.
Нямаше ни знамение, ни чудо.
Но тъгата в гърдите ми … се стопи.
Сякаш някой ме бе обгърнал с любов. Безусловна любов, която проникваше дълбоко в душата ми и шептеше:
„Всичко ще бъде наред.“
„Животът е прекрасен.“
Не бе обещание.
Беше вселенско познание.
Беше по-сигурно от всички земни страхове. Вече знаех, че всичко ще мине – някаква мъдрост пренесена в гените ми ме изпълни с увереност и желание да продължа, защото най-доброто предстои.
Годините минаваха, препускащи като през прозорец на влак се сменяха картините от живота ми ту пълни с радост, ту с сълзи на болка и очакване, но винаги с надежда.
Животът не стана по-лесен, стана мой.
Някъде по пътя се сдобих с дом. Истински. Тих.
Такъв, в който, пътят ни не винаги е равен и лек, но по-който винаги се движим напред и със сигурност се обичаме.
Понякога си спомням онзи ден.
Светофара, небето и завихрените облаци.
И си мисля…и знам,
че един ден…
когато ми е добре,
когато животът е притихнал и светъл, когато суетата на дните ми и тревогите за близките ми си почиват —
ще се сетя! Ще съм сигурна!
Тогава ме погледна Бог!
Ивета Германова – 24.04.2026 г.
Оцени публикацията:
Сподели публикацията:
