Сълза на балкона
Беше нощта на Персеидите. Мая стоеше на балкона и гледаше към небето. Отдавна се научи да крепи сълзите си, гледайки на горе с високо вдигната глава и стискайки зъби. Ей така и излезе името на надменна кучка. Чакаше лятната почивка повече от година, а сега стоеше на балкона, представяше си, че е невидима за света и може да полети там някъде нагоре при падащите звезди. Щеше да е бляскаво и огнено.
Всъщност ситуацията бе, както се казва банална до нахалство. Поредният семеен скандал завършил със сълзи от нейна страна и бързо заспиване на мъжа и. Тук на балкона никой не я виждаше. Можеше да поеме дълбоко въздух и да пусне сълзите си на воля. Бунтът и беше пореден жалък опит да каже, че е слаба жена, че може да е на години, но пак е жена и има нужда някой просто да я гушне. Нямаше да и дойде ума.
Утре деня ще е изтрил паметта на мъжа й и той щеше да се държи като, че никога, нищо не се е случвало. Тоя разговор не се е състоял. Сълзите на Мая не са капали от балкона. И изобщо Мая я няма. Тук е жена му.
Дали някога ще престане да иска да е забелязвана и обичана? Тия и настроения с годините я обхващаха все по-рядко. Успяваше да забрави за себе си и да се владее. Стигаха и емоциите около децата, мъжа, родителите, приятелите – техните успехи, болки, любови заместиха нейните. Е тази нощ можеше да си позволи да се посамосъжалява. Отпуска е – време да си спомниш, че си душа.
На сутринта стана, взе душ, изпи си лекарствата и побърза да излезе. Беше странно и хубаво едновременно. Не бързаш за работа, да пазаруваш, да се срещнеш със някого, да свършиш нещо предварително планирано – просто излизаш и се разхождаш безцелно.
Времето бе прекрасно. Лекият сутрешен хлад още не си бе отишъл, а слънцето вече щедро се усмихваше. Главната улица бе изпълнена с хора, които августовски забавяха крачка и се радваха на деня. Мая седна в едно от кафенетата, поръча си кафе и тоник и се загледа в преминаващите. Беше си решила, че днес няма да прозвънява никой, няма да вдига телефона по работа, няма да се грижи за нищо – просто ще се поглези.
— Извинете, свободно ли е мястото?
Мая стреснато погледна мъжа застанал до нея и побърза да го покани отмествайки чантата си. — Заповядайте, свободно е! – промърмори и си помисли, че непознатия и открадна мига спокойствие.
— Приятно ми е, казвам се Филип. Позволих си да седна до Вас, защото видях как се усмихвате, а усмихнатите хора напоследък са рядкост.
Филип бе някъде около годините й, добре изглеждащ в бялата си риза с дълги ръкави и тъмносините дънки. — Мая – приятно ми е. Ще ме успокоите, ако ми кажете, че не сте психиатър, решил да окаже помощ на смеещ се сам пациент.
Филип се разсмя: — Не съм психиатър. Имам офис в една от преките на Витошка. Това е любимото ми кафе и сутрин, преди работа често се отбивам. Мисля си, че така се зареждам за деня. А днес, Мая, Вашето чувство за хумор и усмивка, ще ми свършат прекрасна работа. Предстои ми явяване в съда по доста тежко дело… адвокат съм, който ще търси справедливост за едно семейство, загубило детето си в автомобилна катастрофа.
— Извинете ме, беше неудачна шега — промърмори Мая. — Потънала съм в собствените си проблеми и ехиднича за сметка на другите.
— Мога ли да Ви помогна, Мая? – Филип загрижено погледна жената и леко се приведе към нея.
— Ето сега наистина ме засрамихте. Как след това което казахте, че Ви предстои, аз да споделя като проблем това, че не ме забелязват понякога в къщи. Че на моята възраст имам нужда още да се чувствам жена, желана и обичана.
„Мая, знаете ли, понякога е много по-лесно да обясниш проблема на непознат човек. Той не е обременен със знанието за живота ти. Може просто да те чуе и да се опита да разбере какво точно искаш и чувстваш в този момент. В това време на гръмогласни новини, много често не чуваме гласа на този, който стои най-близо до теб.“
— Извинете, Филип, може ли да ме ощипете по ръката, за да съм сигурна, че не роня още сълзи на балкона, потънала в мечти за принца на белия кон, който взел, не само че дошъл, ами и пие кафе с мен на Витошка.
Новото начало
Двамата се разсмяха и кафето в чашките им леко затанцува. Филип стана, леко се поклони и подаде своята визитна картичка.
— А до следващата ни среща аз ще си представям с какво се занимава усмихнатата Мая. Искам само да Ви кажа — прекрасно е да помниш кой си, да имаш нуждата да те обичат и силата да го отстояваш. Останалото е проза, нея няма как да забравим.
Мая не намери думи, само гледаше след него мълчешком с надеждата, че не всичко е изгубено. Денят едва беше започнал, а съдбата вече и бе дала отговор. Изправи се. Хвана кокетно чантата си и с лека стъпка на момиче се вля с тълпата. Днес щеше да e личния и почивен ден. Днес щеше пак да е красива и млада и с правото да бъде обичана.
Настойчиво вибриращия ѝ телефон щеше да почака.
