Без душа
I
Слънцето бе изгорило тревата и трябваше само искра, за да лумне силен пожар. Беше малко след началото на учебната година. Лятото с нежелание си отиваше, а есента вече бъркаше боите си.
Вили завърши тази година за начален учител и си намери работа в малко селце до Дунава. Училището бе интернат, в който се учеха децата от селото и деца полусираци от цялата страна. Още на закуска един от третокласниците вдигна температура и се разповръща. Извикаха линейка от близкия град. Лекарката прегледа малчугана, измери температурата му и поиска да го закарат за изследвания в болницата. Вили, която бе главен дежурен, замина с линейката до града като придружител.
Изследванията продължиха няколко часа и детето пригладня. Вили излезе от болницата да потърси нещо за ядене. В центъра имаше малък парк с върби, свели плачещите си клони до земи. Декоративно мостче, извило кокетно гръб, стана любимо място за снимки на младите. По обяд слънцето изгони всичко живо. Вили пресече мраморния площад, купи за нея и детето по една баничка и забърза обратно към болницата.
На моста насред парка я настигна мургав млад мъж, облечен в мръсни раздърпани дънки и лъскава тениска. Мъжът подсвирна и тя се обърна, погледна го и още повече забърза крачка. Не можа да се измъкне. Той я настигна, рязко я дръпна за ръката и я притисна към металния парапет. Вили се сви от болка.
— Пусни ме веднага! — извика високо и се огледа за помощ. — Пусни ме! Пусни!
От другия край на парка, привлечен от виковете на момичето, възрастният пазач бавно затътри крака към моста. Вили го видя и още по-силно завика: — Моля Ви, помогнете ми! Помогнете ми! — миризмата на пот, която се излъчваше от мъжа, който стискаше ръката ѝ, я накара рязко да извърне глава. — Пусни момичето – плахо се обади старецът. — Махай се от тук! Това е жена ми! — нагло изрече нападателят. — Не се меси в семейни работи.
Вили се ужаси. Как му дойде наум? — Не съм му никаква, не го познавам! Моля Ви помогнете ми, не го познавам! — трескаво повтаряше момичето. — Махай се, дъртак смотан, изчезвай! Това е жена ми и ще правя каквото си искам!
В главата ѝ се стрелкаха панически мисли. Господи, дядото ще повярва и тя какво щеше да прави? Мъжът все по-настойчиво я влачеше към дърветата. Вили изтърва баничките и чантата си. Не беше истина това, което се случваше – насред малкия град, на обяд в този слънчев и на вид мързелив и безобиден ден.
II
Любо седеше в районното управление и редеше пасианс на остарелия компютър. Мечтите на младия следовател за сложни и заплетени дела постепенно направиха път на скуката и рутината. Градът бе малък и престъпниците му такива – крадяха на дребно от бабите и дядовците. Обираха всичко желязно и го предаваха в полулегални пунктове за вторични суровини. Караха пияни и без книжки, в махалата пускаха до късно силна музика, първо пиеха и танцуваха, а много често после се биеха.
Контингентът от престъпници беше главно от ромската махала. Градът бе малък, всички се познаваха и рядко оставаше неразкрито престъпление. Но още по-рядко се стигаше и до справедливо наказание. Делата се точеха дълго, адвокатите бавеха и отлагаха и така пострадалите възрастни хора рядко доживяваха да видят наказани виновниците. Често полицаите раздаваха правосъдие – кога с лошо, кога с добро се опитваха да поддържат крехкото равновесие в града.
Телефонът иззвъня и Любо мързеливо вдигна слушалката: — Следовател Йорданов слуша. Направо не повярва на ушите си — някой плачеше и обясняваше, че на центъра, в парка има труп. Любо скочи, извика дежурния и двамата се затичаха към патрулката. Районното управление беше на две преки от центъра.
Отдалече видяха скупчените в близост до мостчето хора. Старият пазач бай Георги посрещна полицаите, кършейки ръце. Запелтечи нещо и Любо се уплаши, че старецът ще получи инсулт. Накара го да се успокои и да му покаже какво се е случило. Бай Георги посочи към върбите и треперейки заповтаря: — Аз съм виновен, аз съм виновен!
Погледът на Любо първо попадна на червените сандали с тънки каишки и високи токчета. Клоните на върбата криеха тялото и се виждаха само дългите, слабички крака, обути в червени сандали. Любо извика на дежурния да огради с лента местопрестъплението и да се обади на началника. Следователят се насочи към върбите, опитвайки се да не издава страха, свил сърцето му. Отиваше към първото си убийство.
Лицето на жената бе заровено в тревата, а тялото ѝ бе някак си неестествено извито. Русата ѝ коса, изсветляла от слънцето, леко се разклащаше като жива от излезлия внезапен ветрец. Дрехите ѝ бяха изпънати и пригладени, сякаш някой се бе опитал да прикрие случилото се. Тънки струйки засъхнала кръв се бяха стекли по босите ѝ крака към сандалите. Личеше, че е млада жена. Любо внимателно се наведе и се опита да види лицето на жертвата. Дъхът му пресекна. В първия момент не можа да се сети откъде, но беше сигурен, че е виждал момичето.
Дежурният полицай дотича и му подаде малката червена чантичка, която намериха на моста. Съдебният лекар пристигна бързо от близката болница и без да разпитва, се наведе над трупа. Тълпата от хора ставаше все по-голяма. Новината се разнесе бързо и всички като хипнотизирани стояха, гледаха суетенето на полицаите и тайно се питаха коя ли е жертвата, молейки се да не е тяхна близка.
Началникът на районното комисар Ковачев пристигна заедно с кмета. Бяха седнали да обядват двамата, когато научиха новината. Веднага се запътиха към парка с надеждата, че някой нещо е объркал. Звучеше невероятно на обяд, в центъра на града да се случи убийство. Ковачев с един поглед обхвана местопрестъплението. Следователят Йорданов събираше внимателно в пликчета уликите около тялото и снимаше с телефона си.
Любо се приближи към началника и тихо каза: — Познавам жертвата, новата учителка от интерната. Какво ли е правила в работно време в града. Запознахме се преди седмица като ходих на оглед в училището преди началото на учебната година. Много красиво и усмихнато момиче. После я засякох в дискотеката, поговорихме и тя ми каза, че е от Плевен. Ще отида до училището. Директорът ще ми даде адреса. Трябва да уведомим близките ѝ.
III
Майката на Вили точно се бе прибрала от работа и се канеше да пече чушки за салата, когато на вратата се позвъни. Отвори и с интерес погледна двамата униформени полицаи. По-късно щеше да си мисли, че ако не беше отворила, можеше това да не се е случвало, Вили щеше да си дойде и всичко да е наред. Краката ѝ омекнаха, а гласовете на полицаите се отдалечиха и заглъхнаха съвсем. Чуваше само собствения си писък, без да разбира, че това е нейният глас. После всичко стана тъмно.
Славка работеше в един от шивашките цехове в града. Вили и брат ѝ Иван бяха смисълът на живота ѝ. Славка изучи децата и това беше първата година, в която и двамата щяха да са самостоятелни. Вили беше много щастлива, хем ѝ липсваше градът, хем вярваше, че да си учител е нейно си нещо. Бяха минали само три седмици от началото на учебната година. А сега нищо, нищо, нищо. Край.
Студената вода по лицето на Славка ѝ помогна да отвори очи. — Кажете ми, какво се случи, къде е момичето ми? Кога ще мога да го видя? Защо не е била в училище, какво е търсила в града? — Славка не можеше да спре да задава въпроси.
Полицаите помогнаха на жената да влезе в дома си. — Госпожо, нека извикаме някой Ваш близък, не трябва да оставате сама. — Господи, как ще кажа на брат ѝ? И къде ще открия баща ѝ? А Вие сигурни ли сте, че е Вили? Знаете ли, тя е прекрасно дете… — Славка отново избухна в сълзи. — Съжаляваме много. Ще трябва някой близък да дойде да я разпознае. Славка се хвана като удавник за сламка: — Значи има надежда да не е тя. Аз ще дойда. От първия ѝ дъх съм с нея и сега ще съм там. Да тръгваме.
Коридорът в болницата миришеше на дезинфектант и влага. Лампите светеха със синкаво-ледена светлина. Съдебният лекар ги посрещна и тихо попита Славка дали е готова. Жената трескаво закима с глава. Славка излезе след минута – същата жена и сякаш съвсем различна. Мислеше си, че душата ѝ е отлетяла с тази на Вили. Трябваха ѝ сили да изпрати детето си. Набра телефона и тихо каза: — Ало, Ваньо, трябва веднага да си дойдеш вкъщи. Аз се прибирам и те чакам. Нищо, нищо… само се прибери. Моля те.
IV
Любо вече бе разпитал единствения свидетел – пазача бай Георги. Възрастният човек не спираше да повтаря, че е виновен. Любо не се сдържа и го попита: — Е как така можа да повярваш, че това хубаво момиче е жена на тоя циганин? Бай Георги запелтечи: — Ами то сегашните знаеш ли ги, нали и полицаите повтарят, че не се месят в семейни работи. Ама и аз ако знаех, само ако знаех… Имаше някакъв череп от блестящи камъчета на блузата. Не беше много висок и як. По-скоро кльощав, ама здрав беше. Дръпна момичето и направо го отнесе.
Началникът комисар Ковачев вече бе извикал подкрепление от жандармерията. Щом се разбра, че извършителят е от махалата, хората настръхнаха. Ковачев знаеше, че търпението на местните отдавна се е изчерпило. Новината се бе разпространила и в махалата. Денонощно звучащата музика затихна. Децата се прибраха по домовете.
Любо събра екипа и тръгна към местния представител на Мешарето. Ангел Царчето посрещна Любо на портата. Къщата му бе една от малкото по-големи постройки. — Шефе, разбрах какво се е случило. Страшна работа — заговори Ангел. — Разпитах моите хора, кълнем се, не знаем кой е. Ние не искаме такъв човек сред нас. Хората ги е страх, българите са настръхнали, огън ще запалим, ако не го намерим.
— Виж, Ангеле — свидетелят ни каза, че заподозреният видимо не е бил добре облечен. Може и да не е от хранениците. Имайте го предвид и не забравяйте тениската с черепа. Трябва да бързаме, да не изгори някой от свестните хора заради тоя боклук.
V
Мисълта, че Вили я няма, опари Славка в мига, в който отвори подути от плач очи. Иван влезе в стаята. Беше го страх да не загуби и майка си, потънала в тъгата като в смъртоносен водовъртеж. — Хайде, мамо, хората скоро ще започнат да идват. Нека се облечем.
Погребението беше в градското гробище. Вили щеше да почива при баба си и дядо си. „Рано ти е да почиваш, сестричке“, мислеше си Иван. Баща им беше успял да дойде и само повтаряше, че има пари и ще даде за каквото е нужно.
Ритуалната зала бе пълна с млади хора. Любо стоеше встрани и внимателно наблюдаваше опечалените. Знаеше, че едва ли убиецът е тук, но бе длъжен да провери всички версии. Страх го беше да срещне погледа на Славка – още нямаше отговор за нея.
VI
Трайчо лежеше свит на кълбо в задната стая на бабината си къща. Адреналинът премина и страхът го скова. В деня на убийството бе дошъл в града да измоли някой лев от баба си. Иначе живееше в село на десетина километра, където се прехранваше като ловеше риба по Дунава. Говореше малко и често го мислеха за слабоумен. Беше си добре така. Бързо разбра, че така по-малко ще го товарят.
Сега го беше страх да излезе. Друго беше това момиче. Миришеше на хубаво, яростно се съпротивляваше, но това още повече му хареса. Затисна я и ѝ взе живота. Като си спомняше за нежната ѝ кожа и чистата дъхава коса, страхът му изчезваше. Какво си мислеше кучката? Как само му се молеше с последен дъх – моля те, моля те! Той, Трайчо скъсания, я поиска и получи.
Към реалността го върна чукането на вратата. Баба му влезе при него, погледна го и рече: — Трябва да си вървиш. Още тая вечер. Вземи някоя друга тениска от гардероба и си заминавай. Не съм те виждала. Нищо не искам да знам. Отивай си и да не си се върнал тук.
Трайчо разбра, че старата знае какво е направил. Едва дочака да се смрачи и пое пеша към село. Изхвърли тениската с черепа в Дунава. Докато се измъкваше, не успя да види как Царчето го гледа втренчено от терасата си.
VII
Любо почти се бе отчаял, когато Царчето му се обади. ДНК експертизата бе готова, но в базата данни нямаше съвпадение. Срещнаха се в една малка забутана кръчма на брега на Дунава. — Снощи видях внука на съседката ми – Трайчо, да се промъква като крадец. Излизаше от къщата на баба си. Не знам кога е дошъл. Той е млад, все го имаме за слабоумен, щото много си трае, ама можеш да го провериш. Живее в Дъбрава.
Любо тръгна с личната си кола. Кметът на Дъбрава му показа съборетината в края на селото. Любо спря в тъмното под една черница. Трайчо седеше на масата и пушеше. Любо се обади на Жоро – приятел и колега, който веднага тръгна.
Докато се криеше в сенките, кучето се разлая. Любо изтръпна, като видя, че в рамката на прозореца няма никой. В тоя миг чу стъпки. Трайчо замахна с вдигната брадва. Не беше премерил добре и само дръжката удари рамото на Любо. Двамата се овъргаляха в прахоляка. Тренираното тяло на Любо надделя. В този миг пристигна Жоро и закопча ръцете на Трайчо.
В районното Любо вкара заподозрения в стаята за разпит. — Е, ще казваш ли? — попита той. — Нищо не знам, бате. Рекох, че ще крадеш. Жоро влезе и извади комплект за ДНК: — Отваряй устата! Веднага! Ще лежиш до живот и няма да видиш бял ден. Говори! Трайчо заскимтя като куче и заговори…
VIII
ДНК експертизата потвърди извършителя. Докато траеше делото, съдът беше ограден от протестиращи. Братът на Вили стоеше безмълвен с огромна нейна снимка. Съдът наложи най-тежкото наказание – доживотен затвор без право на помилване.
Иван прибра снимката и се завърна у дома. Взе майка си, купиха бели лалета и отидоха на гроба на Вили. Славка тихичко заговори: — Как си, Вили? Тоя изрод вече е в затвора. Миришела си хубаво, само това каза. Той не знае и не може да разбере какво ни е отнел. Няма как човек без душа да омърси моето момиче. Толкова много съжалявам, че не ти казвах всеки миг колко те обичам. Свърши се, маме, свърши се!
Жената се приведе на две и тихо заплака. Иван сложи ръка на гърба ѝ. Тая нощ Славка за първи път сънува Вили! Чу гласа ѝ. Момичето тичаше по поляна, осеяна с маргаритки, смееше се и викаше: „Мамо, мамо, усмихни се! Тук съм, мамо, в сърцата ви!“
Автор: Ивета Германова
