За мълчанието, което боли, и момчето, което пазеше съня под дъжда
В такива дъждовни вечери, Саня се връщаше неволно там, в детството, в оная част която искаше да забрави и никога да не се повтори. Ако можеше да остане само спомена за милите и баба и дядо, за щастливите дни на село. Сутрините, в които се гушеше в леглото под дебелия юрган и чакаше баба и да запали печката, да усети меката топлина на огъня, и чак тогава да стане. Да седи под асмата натежала с ароматния хамбургски мискет, да слуша песните от радиоточката и да припява с тях. Да тича по прашните улици, да се гони с децата и да похапва от тутманика, докато носеше на дядо си, който след пенсионирането си пазеше стопанския двор в селото.
Но имаше и други вечери, когато скрита под завивката четеше с фенерче, за да не я види майка и, а и за да може бързо да се направи на заспала, когато баща и се прибереше.
Сянката на алкохола
Щом закъсняваше, значит не ги чакаше нищо добро. Беше много красив мъж, можеше ризата от гърба си за свали заради близък, но с много лошо пиянство. И какво да очакваш от човек, отраснал в семейство дето майка ти те кани „Пийни си за кръвчица“, и на малките деца се дава да пият от сладкото отелово вино. До трийсетата си година баща и нито близваше алкохол, нито пушеше, а после започна и с пиенето и с цигарите. Не го правеше всеки ден, но когато се напиеше беше знаменателно. Започваше с шеги и закачки и завършваше със скандал с майка и, по-рядко с побой.
Саня така и не разбираше за какво точно бяха скандалите, както и не знаеше какво си говореха когато баща и се извиняваше и искаше за пореден път да се съберат. Сигурно от тогава започна и проблемът с безсънието и опитите да разрешиш всичките си проблеми нощем, като ги прекарваш през главата си. Обмисляш постъпките си, думите, желанията и обидите. И после пак от начало!
Но такива бяха времената – децата са деца и нямат думата. Знаеше, че я обичат и че правят всичко за нея, но когато ги завладееха емоциите ставаше страшно. Често заставаше между двамата в опит да предпази майка си. Така веднъж тежката ръка на баща и я удари в главата, ухото и посиня и се поду. Стоеше настрани като, че си беше сложила изкуствено ухо, участвайки в хелоуински маскарад.
„С емоциите, с чувствата в това семейство се справяше всеки сам за себе си. И не, че не се обичаха просто не знаеха как.“
Беше с дълга коса и със седмици се опитваше да скрие поражението от удара. Ученичка в гимназията, красиво момиче, своенравно и доста забавно момиче бе Саня. Все се намираше някое момче, което да я изпрати, да и носи раницата, и да се смее с нея и приятелките и. Но след този удар сърцето и гордостта и бяха сломени, никой от родителите и не говори с нея за случката. Баща и само я накара да вдигне косата си и да види удареното, след което нищо не каза. Сигурна беше, че се срамува от себе си, както знаеше че и майка и я мисли, но никой не намери дума за Саня.
Венци и чаят от споделена мъка
Денят бе дъждовен и ветровит, и всички си тръгнаха от училище бързайки към домовете си. Саня се затича под дъжда приведена от тежката раница. Още на първата пряка, един от батковците, с които често вървяха към училище я настигна. Венци беше с две години по голям от нея и живееше на съседната пряка до дома на Саня.
Венци я настигна, смеейки се на детинщините. Взе тежката раница от гърба и с думите: – Хайде така ще можеш да целиш локвите по лесно, че като гледам как залиташ от тежестта можеш да се озовеш цялата във водата.
Когато наближиха дома на Саня, Венци предложи да отидат в дома му, да се стоплят и да пият чай. Саня знаеше, че живее някъде наблизо. При мисълта, че ще отложи с малко прибирането тя прие предложението с радост. Къщичката на Венци беше малка и уютна като нарисувана в книжка с приказки.
– Хей, погледни ме какво се е случило, кой ти посегна, ударили се, хайде кажи ми. Саня се разтрепера, скочи и припряно затърси раницата си. – Аз ще се прибирам и какво те интересува тебе. Не съм длъжна да обяснявам.
В този момент на вратата с табличка с две чаши чай и малка чинийка с арменски сладки застана леля Стефка, майката на Венци. Саня седна на края на дивана, защото и стана жал за милата леля Стефка и обгърна с две ръце топлата чаша с чай.
– Саня, моля те кажи ми какво се е случило, искам да помогна. Не те питам от любопитство. – Сама се ударих, а и да ме е ударил някой какво можеш да направиш? – гласът и се скъса и момичето се разрида. Сякаш всичко крито и пазено в дълбока тайна се изля като черен водопад от мъка и сълзи.
Пазачът под прозореца
Следващите дни потекоха с обичайния си есенен ритъм на уроци, приятели, у дома с книгата и скритото напрежение. Една вечер докато четеше книга на леглото си Саня чу някакъв шум отвън. Стаята и беше на първия етаж и под прозореца и бяха наредени три-четири дървени трупи. Тя дръпна пердето и надникна в мрака. Изведнъж погледа и срещна очите на Венци. Беше седнал на трупите и се взираше в прозореца и. Саня бързо се облече и тихо се измъкна навън по чехли.
– Какво търсиш тук? – приглушено попита тя – ако те види някой ще помисли, че си крадец. – Нищо Саня, само минавам да се уверя, че си добре! – смутено промълви момчето.
В този момент от небето покапаха първите дъждовни капки и когато тя се надигна на пръсти да целуне устните му една капчица леко се плъзна и сля с тях. По късно тя разбра, че Венци всяка вечер е идвал и гледал през прозореца добре ли е неговото момиче.
Изходът от капана
Родителите на Саня се разведоха и заживяха според нея един по спокоен и добър живот. Продължиха да се грижат за момичето си и никога повече не споменаха нищо лошо един за друг. Саня с радост ходеше на гости на баща си, а той от своя страна се опитваше да не посяга към чашката когато тя бе там.
Първата любов на Саня се изгуби някъде между университета и казармата на Венци. Някак си от само себе си всичко премина от любов в приятелство, и тя до ден днешен знаеше, че онова момче, което стоеше в дъжда под прозореца и винаги ще е до нея.
Тя бе щастлива и само в някоя такава, самотна дъждовна вечер попадаше в капана на спомените и сякаш усещаше тежката ръка на баща си, мълчанието заради срама и страха на идващите завалящи се стъпки. Стискаше очи и си повтаряше, че всичко е свършило, че вече е голяма, щастливо омъжена жена и може веднага да стане, да влезе в стаята на децата си да ги целуне, да си говори с тях за всичко от живота и да им каже колко ги обича!
Автор: Ивета Германова 29.10.2025 г.
