Една изповед за снежните гари на сърцето и влаковете, които (не) сменяме
Помня те! Всъщност това не е точната дума. Помниш нещо отминало, далечно и полека изчезващо. А ти си тук – особено щом падне сняг.
Още усещам онази стягаща болка, когато зърна силует, приличащ на твоя. Сърцето ми прескача, докато стоя в колата и гледам как една млада двойка се целува, без да се интересува от зеления цвят на светофара и снежната виелица. За тях точно сега цялата ни зелена планета е спряла – така, както спираше за нас.
Преди време един приятел ми каза, че приличам на човек, който не смее да смени влака. Продължавам да пътувам със същия влак, покрай който прелитат големи гари и малки спирки. Но понякога, когато вали сняг, последната спирка е на твоята улица. Пред твоя дом.
„Ти знаеше колко обич ми взе, колко дълго ме остави сама и в същото време ме държеше близо до себе си. Като вярно куче на каишка – за всеки случай.“
Снежната нощ на сбогуването
Помня онази нощ през декември. Беше снежна и студена, като в коледна приказка. Ти вече знаеше, че си отивам. Покани ме на вечеря в съседния град – беше безкрайно почтен към новата ми любов. Искаше той да знае.
В колата беше топло, а на касетката се въртяха всички онези песни, които знаеш, че обичам. Дрезгавият глас на певицата проплакваше за една тъжна жена, която чака своята любов някъде до друг човек. Пътят излизаше от града, снегът ставаше все по-дълбок, а виелицата носеше облаци сняг на пориви.
Настигнахме снегорините и бавно подкарахме след тях. Ти се закле, че няма да ги изпревариш – искаше повече време с нас. Започна да се шегуваш, да разказваш вицове и постепенно забравихме, че отиваме на прощална вечеря. Водеше ме там, където преди все нямаше време да ме заведеш. Всичко беше свършило. Реших да взема този момент със себе си завинаги. Просто не знаех колко дълго е това „завинаги“.
Спомен за ликьор „Шантрьоз“
Вечерята беше незабравима – по младежки смешна. Бяхме красиво млади и вечерта изглеждаше безкрайна. Ти се забавляваше със сервитьора, изискано постилаше бялата салфетка на скута си и с френско произношение питаше дали да ни поръчаш ликьор „Шантрьоз“. Смяхме се до сълзи.
Не помня подробности от менюто. Помня само усещането, че в този момент имам всичко, което някога съм очаквала от теб. Че бях щастлива.
Последната касетка
Връщането беше най-мълчаливото пътуване. Снегът беше спрял, небето – чисто, а луната и звездите блестяха върху бялата пелена. Само в песента се пееше, че зората се е събудила, но него го няма.
Спря пред квартирата ми. Извади касетката от касетофона и ми я подаде мълчаливо. — Заслужих си го — каза ти. — Всичко си заслужих. Пожела ми да съм щастлива.
И аз съм щастлива. Смених влака. Научих се. Само понякога, когато навън вие виелица, чувам онази песен и виждам светлините върху снега. Позволявам си за миг да те помня.
После снегът спира. Продължавам.
Автор: Ивета Германова 23.02.2026 г.
