Летище
Да седиш и да чакаш позакъснял полет си е направо супер забавление. Важно е да си намериш едно местенце с поглед към пристигащите, да се въоръжиш с търпение и да си представиш, че си на световно представление. Още повече отишъл си да посрещнеш любим човек и час, два нямат никакво значение.
Аз съм от ония момичета от вица за моряка дето на всяко пристанище си имал девойка, машинистът на всяка гара жена, пилотът и той имал момиче дето го чакало, а горката девойка , а на гарата , а на пристанището, а на аерогарата.
Живот – понякога така подрежда нещата, но трябва да се събира семейството, особено като имаш мъж и двама сина, и те кръстосват света…..
Слава Богу, напоследък по-рядко ми се случва да препускам, но днес е такъв ден. Ще прибирам моя човек от летището. Седя кротко, имам даже безкофеиново капучино в гигантски размер и си чакам. А пред мен парад. Вече близо час дама на средна възраст, с чанта пошита на огромни божури, люлее чарстона си пристъпвайки от крак на крак вперила поглед в таблото, като че то с магическа пръчка ще смени надписите и самолетът дето го чака ще кацне току между пейките с чакащи. До нея се извървява сумати народ – двама таксиджии с трилентови анцузи следят трафика, повдигайки ту крачолите си до средата на прасците си, ту намествайки чантите диагоналки опнати високо под мишниците им.
Другите неща дето ги наместват, няма да ги споменавам.
До мен седи спретната мама на тийнейджър и тихо се подсмихва на коментарите на 15-16 годишния си син, който докато говори крие уста с ръка накичена с три големи, златни пръстена. Пак съм пропуснала нещо от младежката мода и плахо скривам ръцете си в джобовете на палтото.
А така ми се иска да извадя телефона и да поснимам, цялата екзотика около мен. Чакащите туристи, гидове от Самоков, енергично ръкомахат докато единия от тях се опитва да обясни нещо на внимателно слушащите го две бъдещи скиорки от Дания. Всичко върви добре докато едната от тях не заговаря бързо и напористо. Всички се смълчават, докато единия самоковлия не издържа и се провиква: ,,Е сега го втасахме, кат нищо не разбираме“. Английско говорящият гид започва бавно и отчетливо да повтаря заучената си реч. Датчанките любезно се отказват да задават повече въпроси.
Решавам да стана и да се приближа до вратата за пристигащите. До мен девойка със светло бежов панталон и слънчев пуловер е хванала телефона си като филия с лютеница, и говори ли, говори с приятелка. По някое време спира разговора, забърсва с кърпичка носа си и парапета пред нея, и смело се пръска с някакъв азиатски парфюм. Миризма се разстила из въздуха. От аромата започват да ми се привиждат камили и пясъчни дюни. И в този момент започвам да си мисля, че наистина съм вдишала нещо повече от парфюм. Вратите пред мен се плъзгат и две весели момчета /очевидно стюардесите са били щедри на питиета/ излизат, подскачайки хванати за ръка. По-нисичкият момък, черничък, с измачкани къдрици крепи на главата си булчинско було, а под черното му якенце, върху дънките се дипли бяла, плисирана поличка. Двамата младоженци с радостни викове се хвърлят на врата на посрещача си – висок, космат самоковлия, държащ табелка с имената им. Нашенецът е поразен от гръм, върти очи, попива потно чело, но бързо се окопитва и ги повлича към колата, която ги чака.
Ехххх, точно стана интересно и заминаха. Публиката е очарована от представлението. Само чистачката, впила поглед в телефона си се мъчи да забърше пода на летището, по който продължава да се движи върволица, шарен свят.
Ивета Германова
Оцени публикацията:
Сподели публикацията:
