Три през нощта! Лееееко отварям едно око да проверя дали не съм прескочила среднощното си събуждане, ама не! Това високият кортизол много ме обича и държи всяка вечер по това време да ми напомни за себе си и да види спя ли? Организмът ми е точен като швейцарски часовник – в три е задължително, да проверя дали светът още съществува и на сигурно място ли са шоколадовите бисквитки в шкафа. Правя една почетна обиколка на апартамента, леко се стряскам от рошавата жена в огледалото, но твърдо съм решила, че няма да се разсейвам с нея. После от някъде в главата ми се загнездва мисълта, че вече е Осми март, че е празник и леко правя крачка назад към огледалото. Коя е тази дето ми се е настанила в огледалото и сънено се оглежда в него.
Мдааа, познавам я! Тя е тази дето помни много празници Осми март. С годините човек събира повече спомени, отколкото цветя. Като бях на двайсет, този празник означаваше букети, стихове, танци, смях, леко притеснени мъже и една тайна надежда, че някой ще се появи и ще каже нещо много съдбовно. Часове пред огледалото, тоалет ушит от баба ми, но уникален за мен. И не само защото тя се стараеше да го направи безупречен, но и заради радостта в очите, и оная нейна закачка – ,,Ей, аз ли съм ушила тази хубава рокля – я да те изпратя до улицата да ти се порадвам“. И ме гледаше сякаш гледаше своята младост.
На трийсет – означаваше детска градина, хартиени цветя, които децата са правили с лепило и брокат, и едно „Честит празник, мамо“, казано с шоколадова уста, пълна с бисквитките купени за мама и най-красивите, ярко червени пластмасови обици!
И красивите цветя, купени от мъжа ми предния ден и скрити някъде при съседите или в килера. Откривах скривалищата по-късно по заврените на най-невероятни места вази пълни с вода. Имаше си и извоювано постижение при избора на наистина красиви цветя. Признавам си, че след един от поредните пазарски букети – карамфили с целофан, така се разплаках и толкова дълго обяснявах, че не съм Валентина Терешкова /за по-младите първата жена космонавт/, че от тогава цветята, които ми подарява благоверния, винаги са с мисъл за везната в мен. Абе малко изпросено, но си струва!
На четирийсет – означаваше служебни тържества, бонбони в учителската стая и колеги, които изведнъж стават много галантни за точно един ден. Спор с някой неверник, какъв и изобщо празник ли е Осми март и все още някой дискретен мъжки поглед, изпращаш празнично забързаната ми особа.
Сега съм на шейсет. Осми март се пада в неделя и това дава време да мислиш по въпроса с празниците и колко много са минали, а колко ли остават?
Мъжът ми е пилот. Това звучи много романтично, но на практика означава, че често е някъде над облаците, докато аз съм тук – под тях. Тази година Осми март пак ще го празнуваме дистанционно – той в самолета, аз заземена.
Децата са големи. Сигурно ще минат семейно.
С внуците – най-мечтания подарък.
Може би.
Майка ми е на 83 и живеем врата срещу врата. Тя със сигурност ще дойде. Ще почука, ще влезе и ще каже:
– Честит празник!
Така се получава, че на Осми март майка ти пак те поздравява, независимо на колко години си.
Аз, разбира се, няма да стоя сама и драматична, като героиня от стар български филм. В 12 часа имам среща с две приятелки. Ще се понапудря, ще избера най-фитващите ме дрешки, най-дискретния грим и най-пазения за специални случаи парфюм. Ще отидем на обяд, ще си кажем, че не остаряваме, а само събираме опит, и ще си поръчаме нещо, което лекарят вероятно не препоръчва.
Ще говорим за деца, внуци, мъже, холестерол и пътувания, които още не сме направили. Като типични българки работата ще е в центъра на разговора и ще завършим с това, че май ще дочакаме почивка и пенсия. Да даде Бог!
И ще се смеем.
Защото истината е, че на Осми март може и да липсва по някое цвете…
може и някой да е в самолет…
може и децата да закъснеят…
Но приятелките – те винаги идват навреме, винаги се обаждат и имат време и за празник и за сълза!
Оцени публикацията:
Сподели публикацията:
