„Бабеси“
Вчера, ден на Будителите, и както си му е реда за две сериозни, уважавани дами – аз, директор на училище, и тя Люси, учител по география, с една дума Будителки – хванахме почивния ден за ръка и отидохме в мола. За малко светски въздух, за малко тишина без: „Госпожо, може ли…“, „Мамо, може ли…?“, „Бабо, може ли…“ и със спомена за младостта.
Разходихме се бавно – като хора, които уж са уморени, ама пак не могат да стоят на едно място, тичат нагоре-надолу по етажите на мола, не пропускат витрина – все пак пред-чернопетъчни промоции може да са пуснали! И да си признаем, облажихме се по традиция с по една блузка, хем като за работа, хем като за повод, ама после и да се доизноси на село сред доматите.
Приседнахме в едно актуално, според нашите стандарти, заведение и хапнахме салатки. По стар български обичай поговорихме за работа. Обсъдихме:
-
В чие училище е най-щурия клас;
-
Как ще нокаутираме агресията;
-
Кой измисли последната справка;
-
Къде са най-компетентните мами педагожки-любителки.
Накрая стигнахме до извода, че световният мир може и да е мираж, Тръмп може да вземе твърдо решение по някой въпрос, извънземните да кацнат най-накрая, ама учителските проблеми са си гарантирани, като приемането в еврозоната.
Битката с автомата за паркинг
Поцъкахме като часовници, гледайки огромната опашка пред едно валутно бюро, чудейки се дали не се свършиха черните пари и има ли още злато за купуване. Ама то какво ли разбират даскалските ни души от личните борби с инфлацията. Да отбележим, че стоически удържахме да не мушнем по една хелоуинска меденка във формата на тиква, в името на обречената ни борба с килограмите.
И след като сме „отворили“ мола, си тръгваме в късния следобед с глезени, леко поизкочили от обувките. Малко преди подземния паркинг, машини със светлинки ни спират. Модерно, ама и малко сложно. Добре си беше, като си плащахме с левчетата, ама понеже съм ги посвършила, започвам да ровя в чантата. Казвам си: „Е, сега ще платя с карта, какво толкова?“
И… нещо се оплетох. Натискам, тегля, махам с карта като диригент на коледна симфония. Машината ни гледа присмехулно и намига с червено-светлинки, а аз започвам да се чудя дали да не извикам чистачката за помощ. Люси се залива от смях, като ме гледа как ту слагам, ту махам очилата и започвам да се потя.
— Леле, мацко — хлипа от смях Люси — много сме затрити!
И тогава изниква едно мило момиче, с коса като реклама от шампоан. Приближава се с усмивка, прекратява разговора си по телефона заради нас и предлага помощ. Натиска едни копчета, показва ми къде да сложа картата и машината най-накрая ни благодари, че сме платили. Сигурно и тя се беше притеснила от уменията ми.
Благодарим мило, отдалечаваме се достолепно и с достойнство и веднага след завоя изведнъж избухваме в смях!
— Ехее, Люска — викам ѝ, — видя ли ни? Станали сме истински „бабеси“ и май не сме разбрали, че вече не сме принцеси!
— То — казва тя, — че сме баби – баби сме. Ама баби с КАРТИ за паркинг… и с нови блузки!
После си помислих: може и да сме уморени, ама още имаме сили да се посмеем, да научим още нещо (като това с картата), и да помогнем на деца и внуци – че къде иначе ще идват тия малки същества с очички, които казват: „Бабо, ти си най-добрата!“ или „Госпожо, вие сте най-готината!”
Автор: Ивендра
