Един разказ за Задушница, за паметта и за мостовете между поколенията
И в тази нощ, преди задушница, в съня ми влизат душите на тези дето вече са отвъд. Сякаш идват на гости, за да ми кажат мълчаливо с усмивка, че с тях всичко е наред, да зная, че няма край, а може би просто да ме видят. Седят и греят в някой ъгъл, а после бавно избледняват. Знаят, че не съм ги забравила. Пликчетата с благишите, както татко наричаше сладкишите вече са готови, житото е в чашките и трябва само да подам за Бог да прости душите им.
Денят е тих, мек и малко слънце е пробило най-сетне зимното небе. Ден за душата на тия, които вече са там – задушница. Или най-вече за душите на нас живите, дето трябва да спрем за миг, да притихне делничния шум и проза, и да почетем отминалите.
Светлината в думата „благиши“
Усмихвам се, когато си спомня как с детска радост татко изричаше тази дума – „благиши“. За него всичко сладко носеше благост, утеха и малка светлина в деня. Днес ще ги раздам за душата му. Ще кажа „Бог да прости“ и ще подам благишите с обич, и надеждата че ще им се намери.
Татко си отиде едва на петдесет и три. Тогава ми се струваше, че това е възраст на сила и с бъдеще, а той някак бързо изчезна. И все пак понякога когато стоя на терасата сякаш го виждам да взима завоя и да е леко наклонен от тежката чанта, в която носи за внуците домати от село, кекса на майка и задължителните подаръчета.
Днес аз съм по-голяма от него. Странно чувство е! Понякога се питам дали щеше да ме познае, да се гордее с мен, как ли щеше да се радва на правнуците. Понякога му разказвам за нещата около нас, които тридесет години по-късно щяха да му се струват като чудеса на техниката в шеметния живот на нови ценности. В мен той още е на петдесет и три – жив, усмихнат, косата му е черна и още няма бял косъм. А „благишите“ които съм приготвила дано му върнат малко от сладостта на земния живот.
„Тича само времето, просмуква се като вода в пясък, а пясъкът са дните ни дето се лъжем, че са неизброими.“
Мъдростта на „златната баба“
Спомням си и моята златна баба, която всички наричаме майко. Тя живя над 90 години. Говореше за смъртта спокойно, без страх. „Никой не е отлетял“ – казваше – „и аз така.“ Около 30 години преди смъртта си беше приготвила постелките за оня свят и лично бе ушила покрова си. Та как иначе – беше шивачка и в ония времена и се бе наложило да шие, и дрехи за сватба, и сатенени покрови.
В думите ѝ имаше смиреност и мъдрост. Като че ли смъртта беше просто врата, през която всички минават. Само дето преди това до последния миг ще имат работа за довършване. А и как иначе, като душата и искаше да знае всичко за света, и както казваше, че като си седи и нищо не я боли забравя, че ако стане няма как да се затича.
Мостът между нас
Днес мисля и за двамата. За татко, който си тръгна рано. За баба, която остана дълго и си отиде спокойно. Между тях е моят живот – вече по-дълъг от неговия, но още мъничък пред нейната мъдрост.
Сега стоим в църквата двете с внучката, държим свещички и си мисля, че тази малка ръка, която стиска моята държи света ми жив и смислен. И знам, че никой не е отлетял – просто стои между нас като мост .
Автор: Ивета Германова 14.02.2026 г.
