Време е да ти разкажа

Толкова пъти започвах да пиша тази история. Нашата история записана на хартия, на есенен лист, на крило на птица, в писмо до приятел….. После спирах, защото вярвах, че първо трябва да я разкажа на теб. Говорех ти наум сутрин, когато отивах на работа и вървях по още спящите улички. Беше тихо, чисто, хладно и минутите бях мои. Само ти беше с мен и можех да ти разказвам безкрайно. Да повтарям с лекота ,,обичам те“, без срама от това да сбъркам, без излишна гордост и фалшива предпазливост, за това какво ще си помислиш и как ще приемеш това откровение. Какво от това, че съм слаба и смешна? Просто повтарях като заклинание: обичам те, обичам те, обичам те! Там в мислите си аз бях и съм онова момиче свободното, за което любовта е най-важна, и което е сигурно, че животът няма смисъл без нея. Там, в мислите няма условности и компромиси, няма страхове и предразсъдъци.

Онова лято босите ми крака ме носеха неусетно по познатия път, пресичаха малкото мостче, минаваха покрай детските площадки с още празни люлки и пързалки, и леко се забавяха приближавайки офиса. Обичах работата си, но тогава ми се искаше още миг да съм сама, за да ти разкажа, колко те обичам, как те желаят кожата и устните ми, как съм казала сбогом на разума и на всички условности, и даже не искам, и не очаквам обич от теб. Мога просто да те обичам!

И така 25 години.

Бях на 35 години, омъжена с едно дете, работа и кариера, които харесвах, дом за който съм мечтала, съпруг на място, когото обичам и всичко това обаче е в действителността, а ти си тук в главата ми и си само ти, и най-важен. През повечето време се опитвах да дам разумно обяснение на случващото се и единственото, което ми идваше наум бе силата на феромоните. Представях си се като пеперуда или пчела, привлечена от аромата и готова да влезе в цветчето на най-хищната орхидея само, за да вдиша още веднъж от аромата ѝ. Толкова саможертвено исках да усетя вкуса ти по устните ми.

После пишех тази история наум, тогава когато ми беше тъжно и самотно, и пак те обичах.

Сега, двадесет и пет години по-късно, аз Ралица Далчева, събирам сили да я напиша наистина.

-1-

Кабинетът на Ралица беше пълен с хора и всички говореха почти едновременно. Обсъждаха новата офис сграда и довършителните работи по нея. Възникналите проблеми със завършващата плоча бяха причина да поканят външна фирма, като консултант и подизпълнител. Далчева бързо се ориентира в ситуацията и макар, че не бяха работили с тези хора професионалния ѝ усет я накара да им се довери. Оставаше строителният екип да уточни подробностите и да действат. Като при всяка първа работна среща, думите и протоколните любезности бяха в повече. Ралица стана и  благодари на представителите на фирмата за бързата реакция и съдействие. Александър Белев, сравнително млад, изпълнителен директор на развиваща се строителна фирма, за който всеки нов клиент бе изключително важен, разбра намека и се изправи. Консорциумът имаше голям капацитет и можеше да му спечели работа за години напред. До тоя момент Белев се опитваше да се крепи на пазара с поръчки от общината, но все повече му ставаше ясно, че няма как да расте, докато голямата част от печалбата отиваше за комисионни, в джобовете на общинските служители. Обществените поръчки бяха предварително нагласени и ако не успееше да спечелиш с ниска цена, и голям рушвет, оставаш на сухо. А пък, за да изкараш пари в цялата тая работа трябваше да пренебрегнеш качеството. Ето това никак не му харесваше, знаеше че ако работи така все някога ще стане издънка. Сега седеше в кабинета на тази млада, около тридесет годишна госпожа и искрено се надяваше да получи работата. Презентацията мина добре и оставаха само съгласието, и подписа на изпълнителния директор.

Ралица увери Александър, че няма да има проблем при подписването, размениха си телефоните и си пожелаха успех. На тръгване той погледна визитната и картичка и попита:

– Далчева? Имате ли нещо общо с писателя?

Тя се засмя:

– Това е фамилията на съпруга ми, но и той няма нищо общо. Обикновено съвпадение.

Далчева и Белев се уговориха да се срещнат за оглед на обекта, в ранния следобед на другия ден.

-2-

Ралица целуна Дея по челцето, за да се увери, че няма температура и я облече с любимата ѝ рокличка на червени точици. Детето от вчера се оплакваше от драскане в гърлото и беше леко омърлушено.

– Маме, може ли днес да ме вземеш първа от детската градина и да ходим да ядем сладолед в парка? Моляяяяя! Нали каза, че понякога сладоледът помага – мисля, че сега точно имам сладоледена болка – малката хитруша се сгуши в Ралица – Мамо, миришеш на пролет!

Валери влезе в детската и се засмя, виждайки двете си любими момичета залепени една в друга:

-Хей глезанки, ще закъснеете. Рали, довечера ще се прибера по-късно съжалявам, но Борисов отново е във фаза.

Мъжът на Ралица работеше във външнотърговска фирма. В края на всяко тримесечие шефът му се държеше като китайски пълководец. Обграждаше се с щаба си от служители и почти денонощно планираха, пресмятаха печалби и чертаеха стратегии. Спечелените битки носеха премии, а те даваха спокойствие и сигурност на младото семейство. Понякога Ралица се питаше, кога парите станаха толкова важни, но пък нали вече не бяха сами. Място в държавната детска градина нямаше и сметките започваха с една сериозна сума, за прохождащата частна такава. За това пък Дея беше доволна, обичаше учителките си и това всъщност бе най-важно. Ралица се чувстваше спокойна за детето, а и виждаше напредъка му с всеки ден. Тя изгони от главата си прехвърчащите мисли. Гушна Дея и забързаха към градината.

Заради срещата с Александър Белев, днес щеше да отиде с колата на работа, за да може следобед да прескочи до строежа и навреме да си тръгне. Неин ред бе да прибере  малката. Късмет си е, че офиса ѝ бе близо и тя успяваше да се грижи за детето, без да прави компромиси с работата. Компромисите бяха с личното ѝ време – просто нямаше такова.

Денят ѝ вече се завихряше. Когато ежедневните задачи ставаха много, Ралица се събуждаше нощем и започваше да прави график на ум. Безсънието ставаше по-често със засилване на напрежението. Понякога, в будните нощи, протягаше ръка към Валери и търсеше топлината на кожата му. Все по-рядко заспиваха прегърнати. Казваше си, че е време да приеме, промяната. Питаше се, кога ще изчезне в нея тая нужда от обич, от усещането, че човека до теб те харесва, желае? Сигурно беше сбъркана. Разговорите с двете ѝ най-добри приятелки, деликатно спазваха границата на интимния живот и Ралица сама търсеше отговор на въпроса нормален ли е този копнеж за обич. Знаеше, че Валери е насреща за всичко, но нямаше как да го попита ,,Ти вече нямаш ли нужда от любов?“. На два пъти направи опит да поговори с него по темата и той разбра буквално това, което му каза. Ден, два след разговора, завършил със сълзи от нейна страна, мъжа ѝ се опитваше да бъде мил, да я гушка по-често, ама толкова му личеше старанието, че на Ралица ѝ ставаше обидно, и предпочиташе да запази желанията за себе си. Беше изключително красива с една необичайна студена хубост, несъответстваща на ведрия ѝ характер. Стройна, висока с класически тъмнокестеняви къдрици и зеленикаво-сини очи, тя често събираше погледите на мъжете. Знаеше, че е харесвана, но много искаше да не я вземат за ,,куха“ красавица и затова се опитваше непрекъснато да се доказва. А и имаше своя мъж, когото обичаше.

Времето до обяд мина като миг. Ралица не обичаше да закъснява и затова пришпори малкото си Пежо към срещата с Александър Белев. Строежът беше обезопасен с ламаринени платна и още от портала личаха калните следи на камионите. Тя си напомни да говори с ръководителя на строежа да мият гумите, иначе щяха отново да плащат актове на общината за замърсяването на улицата. Ралица си пожела Белев да не е поредния, който не цени времето на другите и закъснява. Съзря го в следващия момент. Небрежно подпрян на колата си я чакаше търпеливо с две каски в ръцете. Усмихна се и тръгна към нея.

Александър беше по-голям с дванадесет години от Ралица. Знаеше как за по-младите това е огромна разлика и точно в тоя момент се чудеше, това младо и красиво момиче, какво ли си мисли за него?

Беше зодия Козирог и ако някой се бе опитал да потърси човек – прототип на зодията, на нейния инат, упоритост и целенасоченост, то би избрал Александър. Започна висшето си образование, тогава когато всичките му близки и роднини се бяха отказали от това да го подпитват, кога ще продължи с ученето? От инат известно време даже кри от тях, че следва за строителен инженер.

Първият път се ожени заради кацнала калинка на ръката, на едно от мимолетните момичета по пътя му, само защото искаше да докаже, незнайно какво. Ана, красива стюардеса с един брак зад гърба си, го попита ще изпълни ли поверието, че калинките показват къде ще се ожениш и той реши да е спонтанен. И сбърка. Бракът му трая три месеца и много години докато го забрави.

За Мария, сегашната си съпруга се ожени след един мъжки разговор с баща си, който му каза, че след като е направил дете трябва да поеме отговорност. Мария беше по-голяма от него с две години, но той пък вече с бремето на разведен. А в онези времена това не беше маловажно. И той прие Мария, а сърцето си даде на сина си. За него беше готов на всичко. Единствено за Даниел нямаше граници в любовта му.

Мария, гордо и самостоятелно момиче бе тръгнала към един пловдивски лекар да се освободи от плода, когато изненадващо дойде предложението на Александър да се омъжи за него. Беше го помолила само да я закара до доктора. Когато Александър поиска колата от баща си и му разказа защо му трябва, тогава се състоя оня разговор и последва втора сватба.

След това живееше сигурен, че няма любов като във филмите или тя се пада на малцина избраници, а той очевидно не е от тях. Впрегна цялата си енергия в работа. Мария си остана у дома да гледа палавия Даниел. Енергията ѝ обаче стигаше до това да чете книжки, да обсъжда съседките, сериалите и сутрешните блокове.

С увеличаване на бизнеса на Александър, семейството се уреди с нова къща в близко до София село и домашна помощничка.

Мария бързо забрави съседките от панелния блок, прие леко и естествено, че единственото ѝ задължение е да ѝ минават приятно дните. Работата в радиото изобщо не ѝ липсваше и без това дните в редакцията се точеха бавно и скучно. Все по-рядко виждаше Александър. Подозираше понякога, че през живота му преминават и други жени, но знаеше, че няма да си тръгне от нея, прекалено много обичаше Дани.

-3-

Александър се подготви за срещата с Ралица Далчева. Почти цяла нощ стоя над чертежите, отиде час по-рано, видя отново компрометираната плоча и се увери, че е прав, и може да спаси положението. Следобед вече нервничеше преди срещата и преди да разбере новините за договора. Когато наближи часа, приготви две строителни каски и зачака.

Ралица поздрави, благодари за каската, намести къдриците си и бързо започна да изкачва стълбите на строежа. Алекс тръгна след нея и вежливо отклоняваше поглед от стройните ѝ крака, които пъргаво катереха прашните, засипани с цимент стълби. Тя не спираше да говори за сметки, материали и срокове, а той се опитваше по тона ѝ да прецени как ли ще се реши въпроса с договора му. Гледката към Витоша от последния етаж, бе прекрасна. Лекият ветрец бе изчистил въздуха и човек имаше чувство, че протегне ли ръка ще докосне телевизионната кула.

Ралица искаше да приключи навреме и за това извади две копия от договора, и ги даде за подпис. Скелето беше достатъчно да се подпре Белев и да подпише. И без това винаги носеше един сгъваем печат в джоба си. Всичко беше готово. Двама едновременно поеха дъх и обърнаха поглед към Витоша.

– Ето тази гледка е подарък за деня ми – не се сдържа Ралица – все не ми достига време, а и така близо няма как да я видиш често. Представяте ли си, че дори и преди да е имало хора тук, планината се е издигала на това място и е била спокойна и красива

– Едва ли винаги е била спокойна, но да – красива е. Знаете, че Витоша е заспал вулкан – каза Алекс.

– Не ми разваляйте илюзията. – засмя се Ралица – свършихме работа, поехме въздух и да продължаваме. Често ще се виждаме следващите месеци. Дано не се превърна във Ваш кошмар.

– Поне ще е красив кошмар, ако това не е оксиморон. – Алекс погледна синьо-зелените очи на Ралица и си помисли, че чак сега ги забеляза. Остаряваш моето момче, остаряваш.

Слязоха мълчаливо по стълбите и Алекс изпрати момичето до колата ѝ. Ралица се сбогува набързо извинявайки се, че ще закъснее за детската градина на дъщеря си.

Колата ѝ изръмжа един два пъти, подскочи и тотално угасна. Александър се опита да помогне, но старата машина стоеше онемяла и не искаше да помръдне.

– Хайде качете се при мен, ще Ви откарам. Няма да закъснеете за детето. Впрочем как се казва.

– Дея. Благодаря Ви. Мога да взема и такси. Ралица вече звънеше настойчиво на Валери, който явно зает не ѝ вдигна.

– Хайде не се притеснявайте, кажете къде е и ще Ви откарам. Няма да сте ми задължена.

– Благодаря Ви! Свикнала съм да се справям сама, но очевидно случая не е такъв. Сметна за нужно да извини мъжа си и това, че не ѝ вдигна, с огромната му ангажираност.

След половин час Александър вече се паркираше пред детската градина. Ралица притеснено благодари още няколко пъти и затича към входа. Дея се усмихна, като я видя и се сгуши в нея. Малката хитруша леко се покашля напомняйки за оздравителния сладолед. Майка ѝ се засмя, и изхвърли всички тревоги от главата си. Валери щеше да се погрижи за пежото.

Александър остана сам в колата, пусна един диск с релаксираща музика и реши да не се връща в офиса. Нека и той се прибере по-рано – Дани сигурно вече е у дома и може да се разходят заедно. В колата още се усещаше лекия аромат на пролетни цветя и кардамон от парфюма на Ралица. А зелените ѝ очи сякаш го гледаха в огледалото за обратно виждане.

 

– 4 –

 

Ралица приключи с последната си среща за деня, облегна се назад и леко се завъртя на стола. Беше тежък ден, но си струваше – всичко със строежа се подреждаше, само дето не намери време трети ден да се погрижи за колата си. Валери беше много зает, а и тя не знаеше какво точно да направи, та да запали старата машина. Детето я чакаше и трябваше да бърза. На входа на сградата се сблъска с Александър. Мъжът се усмихна, поздрави и тихо я попита:

– Да помогна с колата? Гледам, че още стои на строежа.

– Ако пречи мога да дам ключовете и я преместете в някой ъгъл, моля. Мъжът ми е много зает, но тия дни ще направи нещо. – Ралица зарови нетърпеливо с ръка в чантата си и раздрусвайки я, за да усети къде точно са ключовете, нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

– Не ме разбрахте правилно, предложих помощ, но дайте ключовете, ще ги оставя при охраната, ако не успея да направя нищо.

Ралица благодари леко засрамено, извини се, че бърза за детето и се затича към детската градина. Питаше се, какво ли си помисли този мъж за нея и всъщност, а какво ли я интересува мнението му?

Александър Белев беше строен и доста атлетичен за възрастта си мъж, дори и в работни дрехи изглеждаше винаги елегантно облечен. Косата му започваше леко да посивява, но имаше младежка прическа и една палава къдрица често се спускаше над челото му. Леко гърбавият нос придаваше на лицето му вид на римски пехотинец, а и той все беше на щрек, и това засилваше усещането за войнственост. Единственото ретро нещо в него бяха мустаците, с които не можеше, а и не искаше да се раздели. Ключовете от колата на Ралица бяха вече в него и упорития козирог, хем искаше веднага да ѝ помогне, хем оная мъжка гордост не му позволяваше да бърза.

Сутринта, на другия ден отиде на строежа, като попътно взе един приятел от детството си, който имаше в двора си гараж и полулегално поправяше коли. Ванко, погледна дълбоко заспалото Пежо, вдигна капака, опита да запали и зачовърка нещо, докато Александър отиде за по едно кафе. Когато се върна колата кротко мъркаше.

– Какво ѝ беше?- попита той

– Иска поддръжка или иска нова – засмя се Ванко – Кажи на госпожата, ако реши да я докара при мен, ще я постегна за ден – два, докато събера частите и ще я покара поне още година без проблем.

Алекс благодари и понечи да плати. Последва една дълга уговорка, че нужда от плащане няма, а е крайно време да се почерпят някой ден. Напоследък все така ставаше, че минаваха дни, месеци, а понякога и години, в които нямаш време за приятелите. Онова нищоправене, пиенето на кафе и сладка приказка, което запълваше понякога празнините в дните му отдавна беше спомен. Работа, работа и понякога кратка случайна връзка за сваляне напрежението. Жените го харесваха, въпреки че не полагаше някакви особени усилия за това. Може би защото предварително знаеше до къде и как ще стигне или по-точно, че не искаше нищо повече от приятно прекарване за някой друг час, нещата минаваха и заминаваха кротко. Не се и опитваше да създава на жените илюзии за бъдеще с тях. Така нещата ставаха по-прости, а той нямаше нужда от усложнения.

 

-5-

 

Беше поредната вечер, в която Ралица остана сама с Дея. Вечеряха, поиграха си, минаха през банята и дойде любимата част с четенето на книжка. Детето изморено, бързо заспа. Ралица се премести в хола, пусна тихо телевизора, за да не я събуди и се загледа в поредния крими сериал. Предпочиташе да гледа такива – всяка серия беше за себе си, случваше се нещо и приключваше. Отново стана късно, Валери не беше се прибрал и Ралица реши да му позвъни:

– Добър вечер? Ще се прибираш ли скоро?

– Не ме чакай, знаеш как е по това време. А и решихме да идем да пийнем по едно, ако успеем да свършим тази вечер. Утре съм на разположение. – Валери звучеше леко отегчен и тя побърза да затвори телефона. Сети се за оня тъп виц, в който една мутра обяснявал, че откакто купил на жена си мобилен телефон тя все била в къщи, когато я потърсел. Нямаше сили да се съмнява, но гадното чувство одраска мозъка ѝ. Дали не беше станала обидно неревнива?

Легна си и напразно правеше опити да заспи. Често, когато това със спането не ѝ се получаваше се опитваше да се приспи, разказвайки си сама една и съща приказка, започваща с разходка с красив кон. Представяше си, че е облечена в бяла, ретро рокля, направо героиня от Вишнева градина. Върви по зелена горска пътека и води строен кон, чиято козина проблясва като черно злато. Разходката е кратка и ги отвежда до една поляна, в център на която стои цъфнало дърво със съвършена корона. Тревата е посипана с бели цветчета и тя сяда, като внимателно разстила роклята си, за да не смачка тревата. И започва да чака – щастието, съвършения, любовта. Тази вечер приказката не ѝ помогна. Някъде към три през нощта Валери се прибра. Влезе тихо съблече се в хола и легна до нея, като се опита да не я докосне. Ралица се обърна:

– Добър вечер. Как беше?

– Не спиш ли? Всичко е наред, просто не ми се говори, сега уморен съм. – Валери леко се протегна, обърна се и след малко дишането му стана дълбоко и равномерно.

Ралица съвсем се разсъни. Знаеше колко е безполезно да търси решение, на това отчуждаване което усещаше, но чувствата които се надигнаха в нея като тъмна вълна я понесоха.

След толкова години можеше предварително да каже какво ще стане. Тя ще се разсърди, ще спре да говори и Валери най-после ще разбере, че нещо се случва. Ще я попита и тя няма да се сдържи, и ще си каже всичко, което я боли. Ще се изненада, как в разговора ще изплуват неща, които си мисли, че вече отдавна е забравила. По-точно ще е монолог. Валери ще мълчи и слуша, от време на време ще казва ,,Не, не е така бе, мило“. Накрая ще се извини, без много да разбира точно за какво и следващите няколко дни ще ходи на пръсти около нея. Накрая това, насила предизвикано внимание ще я измори и сама ще поиска всичко да спре. И така до следващия път, в който в пристъп на самосъжаление Ралица отново ще потърси нежност, скрита някъде навътре, между страниците на деня ѝ.

Напоследък в дългите, самотни вечери ѝ се случваше да се пита това ли е оня мечтания живот и това ли е оная любов от книгите? Да се примири или да я чака да дойде, да я потърси и да я открие….после си казваше, че ежедневието ще направи отново всичко сиво. Но животът ѝ не беше сив. Беше сигурна, че Валери я обича и знаеше, че тия мисли, които минават през главата ѝ не са правилни. Вместо да се отпуска по-добре да потърси в интернет някой майстор, който да поправи колата. Както се казва – на вълка му е дебел врата, защото сам си върши работата.

 

-6-

 

Денят ѝ беше разграфен до минута. Поне няма нужда да пазя диети и да спортувам, си мислеше Ралица. Нямам време за ядене, а и имам да ходя на толкова много места, че не ми трябва тичане в парка. Колата ѝ беше паркирана точно пред офиса, а Александър леко небрежно се беше подпрял на нея и отпиваше на малки глътки кафето си от картонена чашка:

– Не мога да повярвам на очите си? Как си успял? Точно се канех да ровя в интернет и да търся майстор. Мъжът ми е много зает – каза извинително Ралица. – Много ти благодаря. Какво ти дължа? – Без да иска, някак естествено му заговори на ти.

– Не се притеснявай. Майсторът ми е приятел и категорично отказа да ми вземе пари. Мога да ти дам телефона му. Каза, че за ден два ще я стегне и ще издържи поне още година, ако не си решила да си купиш нова. Хайде ще я пробваш ли? Ето ключовете.

– Благодаря ти. Няма нужда, щом си я докарал…..Ще трябва поне на кафе да те заведа или на обяд. Сега трябва да се качвам, но ми звънни когато си свободен. Всъщност утре ще идвам до обекта следобед към четири, ако си там – кафето е от мен. Още веднъж ти благодаря.

Александър махна и тръгна. Беше доволен, че накара това заето момиче да се усмихне.

Цял ден Ралица се занимава с бюджета за следващото тримесечие. Работата ѝ се увеличаваше с всеки месец. Строителството беше в подем в цялата страна, не само в тяхната фирма и стриктно трябваше да се следят изпълнението на инвестиционните планове и бюджетите на отделните обекти, за да не ги изхвърли конкуренцията. Скоро ѝ предстоеше пътуване в чужбина. Шефовете ѝ предвиждаха да я включат в едноседмичен квалификационен курс, организиран от италианските им партньори. Мечтаеше си за това пътуване, за прекрасната Италия, но и за това да подобри квалификацията си. Беше доста амбициозна и понякога сама се изненадваше от себе си. Майка ѝ обеща да вземе Дея и да я погледат с баща ѝ. Детето щеше да е щастливо, а баба ѝ и дядо ѝ, още повече. Ралица тайно се подсмихна – е после можеше да се наложи да прилагат елементи от спартанското възпитание, защото Дейка щеше да се поразглези, но нали ще е щастлива. А може и на Валери да му домъчнее за жена му. Обикновено той пътуваше, а тя все беше на линия.

Представяше си как щеше да се разхожда по малките улици на Соренто, красиво крайбрежно градче, само на час път от Помпей. Градът бе известен с множеството си пешеходни алеи за любителите на крайбрежните красоти. Можеше да вземе влак и да отиде до близкия Неапол или пък ферибот за Капри…Представи си се в оная бяла рокля от съня си, която морския бриз, ще плъзга гальовно по краката ѝ, а тя ще стои подпряна на някой парапет от ковано желязо, ще слуша песента на уличните музиканти и ще вкусва мириса на море.

– Рали, Ралица, бързо шефа те вика – върна я в действителността гласа на Светлето, колежката от съседния офис. Двете често обядваха заедно или пиеха кафе и споделяха служебните, непротоколни новини. Винаги можеха да разчитат една на друга да се покрият, ако някоя закъснееше или имаше нужда да си тръгне по-рано.

Светла Василева беше изящно миньонче с гъста и чуплива, късо подстригана, черна коса. Както често казваше, само едни двадесет сантиметра я делят от световния моден подиум и от най-богатия мъж в света. Наистина приличаше на съвършена статуетка. Имаше бърз ум, остър език и неугасващо чувство за хумор.

– Рали, ако шефа те пита искаш ли да вземеш някой с теб в Соренто, да не ме забравиш. Ще ти нося куфара, не гледай колко съм снажна – бърбореше Светла, докато и помагаше да събере папките за офис-сградата с повредената плоча.

Васил Минев, беше собственик на голям дял от консорциума ,,Строй-консулт-инвест М“ и изпълнителен директор на същия. Имаше чувството, че се е родил директор, от толкова отдавна все беше на ръководна длъжност – още по времето на Тато, както наричаха тогавашния държавен глава, Тодор Живков. Провървя му. След една специализация в Москва, системата започна да го побутва напред и мирната смяна на обществения строй го завари на директорски пост в държавното, строително предприятие ,,Уникална техника“.  Минев бързо се ориентира, че няма как да продължи в тая криза с магистралните строежи и се насочи към строителството на офис сгради, а по-късно и към така модерните никнещи като гъби молове. Историята мълчи как точно работническите дяловете от приватизираното дружество се оказаха в неговите ръце и в тези на още десетина ,,другари“. Минев беше свикнал да работи здраво за държавата, но сега се мобилизира и още по самоотвержено заработи за себе си. Понякога си мечтаеше за по-дълга почивка и се надяваше, че завършилия му в Лондон наследник скоро ще поеме поста. Минев не позволи, парите и възможностите да замаят главата на сина му и от малък подготвяше Кубрат Минев за наследник на поста си. Знаеше, че думата за избор на генерален директор няма да е само негова и за това направи всичко възможно сина му да се докаже. А и съдружниците не бяха по работата, децата им фучаха по улиците с мощни джипове и коли, и обикаляха Европа, докато Кубрат учеше.

Ралица влезе в кабинета на Минев и леко се покашля, за да го извади от мислите му.

– Здравей Рали, готова ли си за пътуването? Остава по-малко от месец, но ми се иска докато тръгнеш проблема с компрометираната плоча да е решен. Знаеш, че ако се разчуе щетите за бизнеса ще са големи. Още не мога да повярвам как се доверихме на тоя некадърник и му дадохме работа. Ще забрави изобщо, че е бил в строителството някога. Как ти се струва новия подизпълнител Александър Белев? Няма как да минем без такива, работата става все повече и повече.

– Господин Минев,  човекът изглежда сериозен. Ще се погрижа надзорния съвет да не го изпуска от очи и лично ще следя работата му. Иначе съм готова за пътуването и го очаквам с нетърпение. Опитвам се и да понауча нещо на италиански.

– Знам, че се стараеш и ще научиш езика, но преводачката на фирмата ще пътува с теб и можеш да си спокойна. Какво ще правиш с щерката? – попита Минев – гордееше се, че познава поименно семействата на голяма част от служителите си. Някога беше прочел, че така правят добрите ръководители и се стараеше да помни лични неща за работници и служители. – А и няма да се притесняваш за работата тук. Докато те няма Кубрат ще те замества, хем ще понаучи нещо за позицията ти.

– Мама ми обеща да вземе Дея, така че няма да има проблем. Още веднъж благодаря за шанса. А и не се съмнявам, че синът Ви ще се справи със заместването.

Светла с нетърпение чакаше Ралица да ѝ разкаже за срещата с шефа и новините около пътуването, докато обядваха в близкото бистро. Ралица ровеше в чинията си, избираше малките късчета от риба тон, които се криеха в листата на салатата и не спираше да говори за Соренто:

– Знаеш ли изчетох всичко, което има в интернет. Градчето е малко и не пише много, но навсякъде казват, че е много красиво. Дано има време да се разходим и да усетим атмосферата. Няма да е като в туристическите мегаполиси.

– Е, все пак ще има и някой друг магазин с дрешки. Как ми се иска да сме двете и да претършуваме града заедно – каза Светла – а може и някой мургав италианец да ме хареса. Аз съм от тяхната ръстова група. Момичето се заля от смях. Беше женена от две години, много обичаше съпруга си, но това не и пречеше да флиртува и да се закача. Всички знаеха, че това са просто нейни шеги и искрено се забавляваха с нея, когато обясняваше, че докато нямат дете може поне да хвърля поглед към чуждите мъже и да ги кара да страдат, че са я изтървали.

– Хайде Светле, разбърза се Ралица. Трябва да тръгвам, отивам на обекта. Шефа иска да следя изкъсо нещата.

– Гледай да следиш и стройния му подизпълнител – пошегува се Светла – или каквато си ми задълбочена, въобще не си го забелязала. Проучих фирмата му, никак не е зле. Набира обороти и даже е инвестирал в собствена офис сграда. Закупил е един стар цех за дървообработване и го е направил неузнаваем за две години. Ще кандидатства за офис на годината. На снимките от кабинета му се виждаше звездно небе на тавана. Много му се иска да го взимат за сериозен играч, но май е романтик.

– Стига Светле, още малко и ще ми разкажеш семейната му история до девето коляно – родена си за детектив. Хайде, до утре! Няма да се връщам в офиса. Направо отивам на обекта.

Ралица се качи в колата, а на устата ѝ още стоеше усмивката от разговора им. Изненадващо, нямаше почти никакво движение и след минути, под звуците на някаква стара италианска песен се паркира в двора на строежа. Е това, ако не е добър знак – и радиото беше на италианска вълна.

Александър беше пристигнал и беше при бригадира на обекта, като двама нещо обсъждаха и кимаха в съгласие.

– Е виждам, че вече сте започнали и надявам се да няма изненади. – попита Ралица.

Александър я погледна замислено, сякаш я виждаше за първи път. Пред него стоеше една дългокрака усмивка. Нямаше и следа от сериозната госпожа на отговорен пост в ,,Строй-консулт-инвест М“ .

– Здравей, Рали – гласът му беше мек и приглушен – Ще пия ли кафе днес? Чакам го от сутринта.

– Разбира се, обещаното си е обещано. Хайде само да ме разходиш, за да видя как вървят нещата.

От пръв поглед личеше, че Александър си разбира от работата. Свършиха огледа по-бързо от очакваното и се запътиха към близко кафене, което той наскоро беше открил. В малък двор, на обвита в бръшлян къща бяха разположени няколко маси и столчета от ковано желязо. Седалките на столовете бяха покрити с кокетни табуретки на бели рози, а на масите истински рози надничаха от цветни стъклени вазички. Градският шум потъваше в зеленината, а стопанката, която беше и барман, и сервитьорка любезно ги покани. Решиха да пият кафе на пясък и с това сякаш всяко желание за работа се изпари някъде в синьото небе.

– От кога работиш за Минев? – И без да дочака отговор Алекс заразказва, как преди да направи собствена фирма си е мечтаел да работи при него. – Знам, че е стара номенклатура, но той поне държи на качеството. Най-големият ми кошмар е да сънувам земетресение и падащи по моя вина сгради. Нали знаеш всеки си има своите страхове. Хайде разкажи нещо лично за теб – рязко смени темата Александър

– Работя за Васил Минев от осем години – преди това преминах през няколко временни работи. Както вече се разбра имам много зает съпруг и малка дъщеря. Казва се Дея и е на пет години, но иначе е стара душа и непрекъснато ме изненадва и учи. Всъщност не исках това за съпруга ми да прозвучи като упрек – той прави всичко за нас. Просто е на много висок пост в чуждестранна компания – често пътува по света и се бори да оцелява, и напредва в море от акули.

– Много исках да кажеш нещо за себе си. Познавам те много малко, но това което виждам е, че все нещо работиш и се грижиш за някого. Ние ще работим заедно, но не е зле да знаем и нещо един за друг. Току виж сбъркам и те поканя на кафе, а ти пиеш чай и това вземе, че влоши работната обстановка. – пошегува се Алекс.

Ралица сякаш се сепна от въпроса. Запита се от кога никой не я беше питал за нещо лично и побърза да отговори.

– Кръстена съм на баба ми Рада, много обичам големи червени ябълки и маковете напролет, до брега на морето! А ти какво би казал за себе си?

– Имам две кучета, един пудел и един полукокер. Харесва ми, когато се върна уморен да излизам с тях по пътищата, извън селото. Живея в края на село Житен, близо до София е. Радостта и благодарността им за разходката ме приземяват и карат да помня, колко малко ни трябва да сме щастливи. Всъщност аз съм от скорошните позабогатели и още нямам навици да се наслаждавам на парите. Просто ми се работи, а и съм козирог – обречен съм на работата.

Двамата дълго допиваха кафето си в медните чашки, говорейки си за дома и дребните радости от деня. Александър не ѝ позволи да плати. Бавно напуснаха малкия двор и стопанката на розите. Точно се сбогуваха до колата, когато телефона на Ралица зазвъня и тя извинявайки се вдигна. Беше Валери:

– Как си, нали помниш тази вечер съм си вкъщи. Искаш ли да взема нещо на хапване на връщане или да си поръчаме. Иска ми се да си починем и да се поглезим. Познай кой е номер едно това тримесечие, ама за цяла Европа? – Валери звучеше щастлив и доволен от себе си. Какво ли искаше Рали? И защо си тръгваше малко тъжна? Обърна се да помаха на Алекс, но той вече се качваше по стълбите на строежа и изглеждаше сякаш никога не е влизал в оня зелен двор с малкото кафе на име ,,Луна“.

Протокола от инспекцията на строежа остана неподписан.

 

-7-

 

Два дена поред Ралица не успя да отиде до обекта. Непрекъснато се затрупваше с работа и макар да се притесняваше какво ли се случва там, все отлагаше проверката.

По обяд, вратата на кабинета и се отвори леко и Алекс с огромна червена ябълка в ръка застана в рамката:

– Добър ден! Виж както намерих по пътя! Хайде дръж и да ти е хубав деня, каза той, подхвърли ябълката и затвори вратата, сякаш никога не е бил там. Ралица стискаше червения плод с двете си ръце и не знаеше какво точно трябва да мисли.

Трябваше да се събере и да продължи, а довечера щеше да обсъди с Ира и Дани, две приятелки от детството ѝ, как точно да разбира това? Каквото и да значеше, денят и вече беше по-хубав.

Вечерта беше спокойна и приятна. Време за разговор по телефона с дружките не остана. Майка ѝ беше дошла от провинцията да вземе Дея. Малкото врабче не спираше да цвърчи радостно и да рови в чантата на баба си, дали не е останало още някое подаръче за нея.

– Бабо, дядо чака ли ни? – питаше за десети път – и как ще ни вземе от гарата? А баба ѝ търпеливо описваше как дядо ще стои, ще гледа как влака пристига и с нетърпение ще вдигне Дея на ръце високо, високо. Ще ходят в парка и в градската градина, ще се возят на количките и ще хранят гълъбите с трохички. Ще си отидат на село, а там имаше толкова прекрасни нови и любопитни за детето неща. Вита още не беше пресъхнал и риболова с дядо щеше да е номер едно в забавленията.

Сутринта Валери закара майка ѝ и Дея до гарата, а Ралица отиде направо на строежа. Не очакваше Александър да е там, а и не искаше да отлага инспекцията повече. Тайно се надяваше да не го види – сякаш се страхуваше от следващата им среща. Бригадирът я разведе набързо и подписа протокола. Нямаше забележки, даже се движеха, изпреварвайки графика. Ралица благодари за съдействието и си тръгна. Слизаше по стълбите загледана в краката си, когато пред нея се изпречи Александър.

– Добро утро! Има ли някакъв проблем? Защо не се обади.

– Извинявай, няма проблем просто реших да дойда преди работа. А и благодаря ти….за ябълката. Забравихме предишния път да съставим и подпишем протокола за инспекцията.

Александър не отговори. Сам не знаеше какво му става. Снощи се прибра навреме от работа и се чудеше къде да отиде, за да остане сам с мислите си. Взе кучетата и се провикна на Мария, че отиват на по-дълга разходка. Излязоха извън селото и тръгнаха по стария коларски път, отдавна забравен от всички. Кучетата тичаха свободно пред него, като от време на време се спираха, за да го дочакат. Нямаше как да си признае, че нещо в него изпитваше копнеж по това момиче. За него беше момиче. Виждаше я целеустремена и млада, и си мислеше, колко прилича на него и колко му липсва тая младежка вяра, че всичко е пред теб и имаш цялото време на света. Кожата ти все така ще свети отвътре, нозете ти ще са бързи и неукротими, а очите широко отворени за света. Усещаше мириса ѝ на парфюм и младост, и под лъжичката му леко започваше капка по капка да се събира оня копнеж, дето леко го плаши. Не знаеше какво го накара като видя стоварените пред зеленчуковия магазин ябълки да закове колата и да слезе. Избра най-голямата и си каза, че си струва дори да се поизложи, ако я зарадва.

– Александър! Белев! – Петър Свиленов, кмета на Житен подтичваше по пътя, провикваше се и се опитваше да го догони. – Ей, много си бърз, бе човек. И в разходката като в работата. Чакай да приказваме нещо. Ще трябва да помислим може ли с нещо да помогнеш за празника на селото. Толкова големи къщи и богати собственици в това село, все някой ще ни подкрепи викам аз. За сбора приказвам. Хората искат да се съберат, да поиграят хорце, да хапнат кебапчета, да пийнат винце. Знаеш как е.

Свиленов беше кмет трети мандат и оцеляваше лесно с манталитета си на селски хитрец. Оставяше впечатление, че е лесно манипулируем, но всъщност той успешно прокарваше своята политика правейки се на хитър селяк. Често присядаше в пенсионерския клуб ,,Веселие и радост“, и внимателно се вслушваше в хорските приказки. Обръщаше внимание на всеки, изслушваше и ако можеше помагаше. Едновременно с това проучваше бизнеса на всеки от съселяните, връзките и влиянието им, и ги ползваше в своя и на Житен интерес. В края на селото се оформяше нов квартал от хубави къщи с големи дворове и високи огради. Кметът поименно познаваше всеки от новите собственици. Тези му контакти му помагаха от време на време да извърти и някоя далавера.

Александър набързо му обеща, че ще се погрижи за хонорара на оркестъра, който щеше да весели хората на площада и побърза да се освободи от кмета. Разходката му беше провалена, но пък вече беше изгонил от главата си и мисълта за Ралица.

На портата на къщата му го чакаше Дани и с нетърпение започна да разказва за играта на футбол, и колко несправедлив бил съдията. Заедно седнаха на масата на двора и Мария побърза им сервира вечерята. Искаше да приключат навреме, за да може да си гледа сериала. Чиниите щяха да почакат до утре, като дойде жената за почистване. Момчетата продължиха до късно вечерта да си говорят за училище, за приятелите за момчешки истории и за онова момиче от съседния клас дето адски го дразнело. Александър искаше да знае всичко за Дани. Много се страхуваше, че работата ще го отдалечи и ще изтърве нещата. Знаеше, че гимназията е мястото където Дани ще реши на къде ще тръгне. Осъзнаваше, че Мария няма нито сила, нито желание да прокарва пътя на момчето. Тя обичаше сина си и вярваше, че баща му ще му подсигури едно добро бъдеще, както направи за нея. Александър стоя до късно на двора, просто си почиваше и гледаше ясното, осеяно с огромни звезди небе. Това беше една от екстрите да живееш на края на селото. Светлините от лампите бяха малко и небето се виждаше като на длан. Алекс от малък познаваше съзвездията и сега често ги показваше на Дани, и му разказваше как като дете си е представял, че ще стане капитан на кораб и ако откажат уредите, той ще се ориентира по звездите. Това беше причината и на тавана на офиса му да грее звездно небе. Отнесе се в спомени и му се приспа.

В мрака, притиснат до ограда остана един тъмен мъжки силует. Непознатият видя, че дворът вече е празен, светлините на къщата угаснаха една по една и с тихи стъпки се отдалечи по пътя, който води извън селото. След първия завой с угасени фарове го чакаше кола, а шофьорът ѝ пушеше цигара от цигара. Мъжът мълчешком се вмъкна в колата и шофьора потегли с пълна газ.

 

-8-

 

Сутринта започна зле – обадиха се от строежа. Бяха им докарали от турския цимент с изтекъл срок на годност. Александър отлично знаеше, че това ще доведе до силно разпрашаване след изсъхване, а и липсваше сертификат за качество към фактурата. Наскоро изпитванията на продавания на пазара цимент, които асоциацията на строителите поръча, показаха, че седем вида не отговарят на декларираната от производителя якост. Якостта на натиск бе най-важният технически показател на цимента. При тестовете бяха установили още, че две от пробите не отговарят и на нормата за наличие на пепелин в състава. Твърдият неразтворим остатък се бе оказал пет пъти над нормата. Обяснявайки на бригадира защо трябва да върне камиона Алекс нервно говореше:

– Представи си, че разбиваш брашно с вода. Когато сипеш повече брашно, остават шупли. Така е и при завишени количества пепелин – това са шупли оставени в конструктивен елемент като греда, плоча или колона. Пепелина е като швейцарско сирене – надупчен. И в последствие може да се компрометира обекта.

Това се случваше за трети път този месец. На няколко от обектите му се бяха опита дали да пробутат от некачествения цимент. Александър, който от скоро беше председател на Асоциацията на строителите ходи на място при дистрибутора. Знаеше, че е монополист на пазара и се опита да се разбере с него, но безуспешно. Заради поредната наглост, предвиденото за деня изливане на бетон пропадаше.

Александър набра телефона на Ралица:

– Здравей, имам проблем и днес няма да мога да изливам бетона – той набързо и обясни причините и попита какво да направи.

– Аз ще уведомя шефа, не се притеснявай, ще го помоля да се свърже с Тончев. – това беше името на монополиста при вносителите на цимент – Ще видим шефът да уреди някаква доставка. Лошо е, че всички в бранша знаем за проблема, но мълчим. Страх ги е хората да се опълчат на тая тъпа мутра. Ще ти звънна по-късно или ще мина покрай обекта. Там ли ще си?

– Ще те чакам и ще поразчистим площадката. Все нещо трябва да правим. До скоро.

Късният следобед, Ралица пристигна на обекта. Намери Алекс да помага на работниците. Личеше му колко е напрегнат. Кимна за поздрав и я погледна въпросително:

– Е успяхте ли да направите нещо?

Спокойно, шефа си поговори на ,,високо ниво“ с Тончев. Разбрах, че не му е станало много приятно. Хайде да отидем до кафето, може да има и нещо за ядене. Ще хапнем нещо и ще ти разказвам. Кажи на бригадира, че утре ще има доставка и да се приготвят за работа в почивните дни. Само така ще успеем да наваксаме изоставането в графика.

Луната беше празна. Собственичката седеше на сянка и си четеше книга, в очакване на клиенти. Поръчаха си сандвичи и кафе, и сякаш се скриха в тишината на розите.

– Шефът каза, че сблъсъкът ти с Тончев не е от сега. Може и за това да те провокира с тая доставка, но каза и да се пазиш от него. Още не бил забравил мутренските си номера.

– Нашата Асоциация поръча изследването на пробите с цимента. Знаеш резултатите. Първо се пробва да ни убеди, че има грешка, а като отидох да говоря с него за моите обекти, той се опита да ме сплаши. Реших, че просто е афектиран. Тончев добре си прави сметката – издъня ли се тук, работа няма да видя. А и колегите от бранша ще се уплашат, и ще замълчат или ще търсят други начини да зареждат. И без това ме избраха щото съм сравнително нов по-голям играч на пазара. Сигурно са си мислели, че мога да отнеса някой удар от Тончев. Дебела ми е главата. Може да се опитаме и сами  да внасяме цимент, но той пак ще е там и ще пречи. Има хора на всякъде. Още като тръгнах с бизнеса знаех, че ще трябва да премълчавам и да правя компромиси, но всеки знае до къде му позволява съвестта да стигне.

– Трябва да внимаваш, но аз не мисля, че ще посмее да си играе с консорциума. Вече е предупреден, така че дишай спокойно. Ще обмислиш какво да правиш по-късно. Съжалявам, петък е, а аз ти съсипах почивните дни – ще лееш бетон – засмя се Ралица

– Много ме няма по приказките, но наистина ти благодаря – промълви Алекс

– Считай го за върнат жест, заради колата. Я виж още се движи.

– Ти, какво ще правиш почивните дни? Имаш ли планове? -попита Алекс.

– Детето е при нашите. Намислила съм да си почина и да понауча нещо на италиански – Ралица разказа за предстоящото пътуване и как си мечтае това да се случи колкото се може по-бързо.

– Чак ми се прииска да видя Соренто, така го описа. Ходил съм в Италия, но все по работа, някак си набързо, но пак ми хареса. Имам съдружници в Милано. Аз съм още дребна риба, но те се опитват да влязат на нашия пазар със строителни материали, а на мен тяхната инвестиция ми помогна да си стъпя на краката. Пращам на обучение и някои от моите бригадири там.

Побъбриха си още няколко минути и всеки тръгна по пътя си.

Александър дълго си мислеше за Ралица с топлото чувство, сякаш бе срещнал приятел, съмишленик и въпреки всичко тия синьо-зелени очи бяха преди всичко очи на красива жена. Но някак си вътрешно усещаше, че няма как точно тази жена да е една от спирките по пътя му, а пък и имаше толкова много грижи. Следващите му дни преминаха в тичане от обект на обект. Покрай ядовете с бизнес сградата, беше поизоставил другите обекти. Мария беше поканила гости на вечеря, техни отдавнашни приятели. Оказа, че и  на масата пак за работа ставаше въпрос. Хората бяха поискали да разгледат къщата им и да поразпитат Александър за строежите, защото скоро започваха да строят собствения си дом. Вечерта мина приятно, гостите не се задържаха много и той бързо си легна. Обикновено заспиваше моментално, но сега напрежението си каза думата. Лежеше в леглото си и прехвърляше случките от деня в ума си. Последното нещо, за което си помисли преди да потъне в съня, отново беше Ралица!

А Ралица вечеря с мъжа си и не спря да говори за случката с Александър, и пътуването до Соренто. Разказа му и за последните новини за детето и родителите ѝ. Вечерта беше приятна и спокойна и се очертаваха още по-спокойни почивни дни.

 

-8-

 

В неделя, в ранния следобед, прибирайки се от разходката до Златните мостове Валери предложи на Ралица да го остави в центъра, за да се видел с приятели – били се събрали в известната столична кръчма ,,Жадната ламя“, вече пиели трета бира и хапвали специалитета от вкусни кюфтета. Ралица знаеше, че това означава прибиране в късните часове, а самата тя нямаше никакво желание да разваля мъжката им компания и да слуша приказки за коли и жени. Остави го и тръгна да се прибира. Пътят ѝ минаваше покрай строежа и тя спонтанно реши да се отбие. Сама на себе си обясняваше, че така ще си спести ходенето в понеделник.

Дворът на строежа беше пълен с коли, два камиона и една бетонобъркачка. Беше шумно и прашно. Александър стоеше в единия край на строежа и наблюдаваше изливането на бетона, когато изненадващо видя Ралица в спортен екип да крачи към него.

– Случило ли се е нещо? – леко притеснено попита той.

– Не, всъщност просто минавах – и тя набързо му разказа как се е озовала тук. – а и проверката е висша форма на доверие, както добре знаем. Може пък да ми е домъчняло за двора на Луната. Хайде казвай, как вървят нещата?

– Всичко е наред, ще наваксаме днес и от утре отново сме по график. Има ли нещо ново?

– Как предусещаш нещата? Шефът каза, че ако наваксаш ще ти възложи част от довършителните работи по сградата. Другият подизпълнител нещо закъсва и ще има нужда от помощ. Ти как си с работата? Ще можеш ли да се включиш? За това и минах искаше ми се да се справиш, и да поемеш работата. С теб някак си ми е спокойно.

– Так са по-възрастните мъже, вдъхват спокойствие – пошегува се Александър

Ралица за първи път усети нещо друго в гласа му – сякаш непозната нежност се промъкваше между думите. Или на нея така ѝ се искаше да е.

-Хайде да спазим традицията и да отидем в Луната, а и днес аз съм гладния.

В кафето, за пръв път повечето места бяха заети и собственичката ги настани на нейната маса – закътана в ъгъла и осигуряваща спокойствие и уют.

Ралица се усмихна и тихо попита Александър – Не мислиш ли, че тази маса е само за тайни срещи?

– Всъщност, нямам нищо против да съм на среща с теб. – спонтанно отвърна той. – Сигурно има какво да си кажем и извън работата. Ти носиш толкова енергия и свежест.

Как е детето? – опита се да смени посоката на разговора Алекс.

– Щастливо глезена! Има на разположение двама придворни, за които е чест да изпълняват желанията ѝ. Да му мисля аз, като се върне! Истината е, че се радвам за нея и възможността да прекара някой ден с родителите ми.

– А ти как си? Успя ли да си починеш?

– Витоша днес беше прекрасна и гостоприемна. Разходихме се и Валери отиде на среща с приятели, аз след малко се прибирам и ще прекарам спокойна вечер. Ето отметнала съм и една задача, а и тук в кафенето ми е приятно и отморяващо.

– И за мен това е момент за почивка. Иска ми се да е по-дълъг. Знаеш ли понякога си мисля, че съм те срещал и преди. Така лесно се говори с теб. А май щеше да си кошмар? Няма как – ще ми липсваш докато си в Соренто. Кой ще ме контролира – пошегува се той? Не му се искаше да си признае, че това е истина.

– Не знам какво да кажа, май отдавна не съм чувала нещо по-мило –  промълви Ралица. После бързо се окопити и заговори как другата седмица ще е прекрасна, има рожден ден и все още се радва, че пораства.

Александър я гледаше как говори, отмята къдрици и по детски облизва долната си устна, когато и е вкусно. Толкова му се прииска да е капка мед по устните ѝ.

Изпрати я до колата и се върна на обекта. Не му се прибираше. Даниел беше поканил гости у дома и Алекс знаеше какво ще завари. Мария ще е пред телевизора, къщата обърната наопаки ще чака следващия ден и жената, която помагаше в домакинството да почисти. Прибра се късно и отиде направо в спалнята си, отдавна спяха по отделно с Мария. Загаси лампата и остана сам в тъмното, с мислите си.

Отвън, този път директно пред къщата, стоеше спряла кола със замазани, кални номера, в която непознатият от предишния път се взираше в прозорците на къщата. Когато угасна и последната светлина, той потегли.

 

-9-

 

В сряда Валери събуди с целувка Ралица – имаше рожден ден! Подари и малко плюшено мече, което държеше плик в лапите си.

– Отвори пликчето – каза той – мечо ти е донесъл малко валута, за да избереш сама подаръка си в Италия. Знам, че не обичаш пари за подарък, но мисля, че случаят го позволява.

Ралица го прегърна и благодари:

– Благодаря, сега наистина ще ми липсва Светлето! С нея можем да обърнем наопаки магазините в Италия. Нооо мисля, че и сама ще се справя.

Още беше у дома, когато се обадиха Дея, майка ѝ и баща ѝ, да ѝ честитят. Малката беше въодушевена и много пъти повтори, че обича мама, изпя ѝ песен и изпрати много целувки. Денят се очертаваше да е прекрасен.

На обяд заведе колегите от офиса в близкото бистро и ги почерпи. Бяха шумни и весели. Подариха ѝ нова пътна чанта с пожелание да я скъса от пътуване по хубави дестинации и дълго се шегуваха, кой ще тръгне с нея, за да носи чантата.

Рожденничката тъкмо се приготвяше да си тръгне от работа, когато видя през прозореца как Александър Белев вади от багажника на колата си голям букет с бели рози. Сърцето ѝ леко трепна. Върна се на бюрото си и зачака, обмисляйки как точно да се направи на изненадана и колко нелепо беше, че го видя предварително. И какво толкова ядоса се на себе си. Това е просто приятел дошъл да ѝ честити обикновен рожден ден.

Вратата се отвори и Александър влезе, като държеше небрежно букета.

-Има ли тук едно тридесет и пет годишно момиче? Защото тук при мен има тридесет и пет бели рози. Не зная какво точно значи, че са бели, но знам че е цвета на розите в нашето кафе. Сигурен съм обаче, че ти предстоят следващите десет, най-прекрасни години в живота на една жена. Повярвай ми влизаш в декадата на най-прекрасната възраст за една жена.

Ралица прегърна цветята и се усмихна:

-Дано е така, но се съмнявам. Просто почвам да остарявам! Хайде да те почерпя – и тя му поднесе кутия с шоколадчета.

-Благодаря, Рали, взимам го и бягам, че закъснявам. Още веднъж щастие ти пожелавам. Александър си тръгна, затвори вратата и след миг я отвори отново. Ралица седеше на стола си втренчила поглед в нищото. Той я погледна, понечи да каже нещо, но не посмя и затвори отново. Не искаше да изглежда смешен в очите на това момиче, но и не искаше да си тръгва.

Цяла вечер Ралица не престана да мисли, защо той се върна? Защо не каза нищо? Какво значеше тоя поглед? Защо, по дяволите аз не го попитах нищо? И сега защо не спирам да мисля за него? Очакваше следващия ден, в който вратата ще се отвори отново и той да влезе с огромна червена ябълка. Това не беше добре.

Следващата седмица Ралица направи всичко възможно да не се вижда с Александър. Но когато останаха два дни до пътуването ѝ нямаше как да отлага срещата с него. Шефът ѝ искаше да му докладва за строежа, преди да тръгне. Звънна по телефона на Александър и набързо се уговориха да се видят същия следобед, в края на работния ден. Ралица беше без кола и се разбраха, Алекс да мине и да я вземе на път за обекта.

Тя се погледна няколко пъти в огледалото закачено на вратата на гардероба в офиса. Оправи червилото, освежи спиралата, напръска се енергично с любимия си парфюм, погледна се критично и си помисли: Какво правя сега? Нямаше отговор.

Взе чантата си и слезе пред офиса да го чака. Светлето я видя и тръгна с нея да я изпрати:

– И сега, какво? Готова ли си? Искам да ми обещаеш, че ще намериш време и за почивка, ще ми пращаш снимки, ще се помотаеш по магазините и после ще разказваш, като че и аз съм била с теб? Абе ти какво си се умърлушила? Да нямаш проблеми с Александър Белев. Само кажи и ще го вкарам в пътя.

– Не Светле, нямам проблеми. Даже много е мил човекът. – тихичко промълви Ралица.

– Ехаа, долавям ли нещо! ,,Много е мил човекът!“. Желязната лейди се разтапя май? – весело се засмя Светла

Александър се появи, както винаги навреме. Излезе, отвори вратата на колата и помогна на Ралица да се качи:

– Извинявай, не съобразих, че бригадира и работниците сега имат малко работа в офиса. Ще отидат в обедната почивка с буса и бързо ще се върнат. Трябва да си подпишат допълнителните споразумения. Увеличи им се работата и мога малко да им вдигна заплатите. Ако искаш може да отидем до обекта и да ги изчакаме. Имам и други предложения, като разходка на въздух или обяд и после на обекта, като се върнат. Стига предложението ми да не те притеснява. Обещавам да се държа прилично.

– Много благодаря, но не ми се иска да закъсняваме. А и къде да се разходим? Аз наистина рядко излизам. – Ралица започна да се оплита в собствените си думи. Хем и се искаше да се поразходят, знаеше че това ще ѝ хареса, но от сега се страхуваше, че може да направи още някоя крачка, извън планираното си ежедневие. А и Александър все по- често се въртеше в мислите ѝ. Един такъв небрежен, неизискващ, служебно любезен и все пак сякаш имаше маска, която от време пропускаше нежност. Не искаше да приема това внимание, като някаква компенсация за вечната заетост на Валери.

– Хайде остави на мен и ще видиш, че всичко ще свършим навреме.

Трафикът беше с тях и след петнадесет минути се озоваха на обходната алея на Панчаревското езеро. Времето беше прекрасно за разходка. Въпреки делничният ден, около езерото имаше наклякали рибари, които търпеливо чакаха късмета си. Малки групи от майки с детски колички, бавно пристъпяха по алеята обикаляща водите на спокойното езеро. От време на време тишината се пропукваше от писък на някоя водна птица, а по слънчевите зайчета на водата, тихо се плъзгаха каяци с по-един гребец. Двама мълчаливо поеха по водната стена и отдалечавайки се от шумния път тръгнаха по асфалтираната алея – от едната им страна на която се плискаха вълните на езерото, а от другата стръмно се катереха дървета по склона.

– Знаеш ли, каза Ралица, мисля, че някак си успяваш да бягаш от деня и да си крадеш тишина.

– Така оцелявам. След работа, когато мога, бягам за час с кучетата по черните пътища около село. В тия разходки подреждам главата си и по-спокойно спя.

– Е това със спането ми е проблем и на мен. Само, че аз нощем си подреждам файловете и така често осъмвам.

– Още си млада, но с годините това започва да тежи. Намери си твое място за бягство. Само твое. Може да е за половин час, но се посвети на себе си. На това, което те прави щастлива, дава ти сили и покой.

Повървяха до трибуните на езерото, които сега рядко се използваха по предназначение, но помнеха по-добри времена когато бяха пълни с публика, дошла за водни представления и състезания. Поседнаха за малко и Ралица се прехласна по съседния бряг на който, като в картина на майстор художник се бяха подредили сгушени сред разкошни дървета малки и по-големи къщи. Пристъпващата есен беше минала с първата четка по гората и цветовете бавно започваха да се избистрят. Беше толкова красиво, че вечно търсещата отговори Ралица не се запита, какво търси тук с този мъж? Просто се обърна към него и тихо му благодари. Рамото му беше толкова близо до нея, че усети топлината му, а топлите му кафяви очи я гледаха на сантиметри. Ставаше опасно близко. Тя се изправи леко и без думи тръгна обратно по алеята. Изминаха целия път мълчаливо. Бързо и немногословно премина и огледа на обекта.

– Сбърках ли нещо? – попита Александър на тръгване – И да съм сбъркал нещо, не съжалявам. Беше ми хубаво, дори като си мълчахме.

– Нищо не си сбъркал. И на мен ми беше добре, и може би това е проблема. Но нека не го правим по-сериозно отколкото е. Аз май имам склонност да хиперболизирам нещата и значението им. – Ралица се усмихна плахо, като дете извършило пакост и чакащо прошка.

– Няма да се видим преди заминаването ти. На мен също ще ми се наложи да прескоча до съдружниците в Италия. Натам съм със самолет, но на връщане мога да се прибера с нова кола. Съдружниците ми я дават за представителна. Ако я харесам ще имам повод да почерпя. А за обекта не мисли. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. От понеделник започваме работа и по допълнителните задачи.

– Не се притеснявай, ако има нещо да ми звъниш. На линия съм по всяко време. Хайде, лек път и на теб, и до след десетина дни.

Ралица се прибра направо в къщи. Малко по-късно Валери отново се обади, че ще закъснее. Този път щял да води на вечеря някаква държавна служителка – госпожа Манчева, на която били много задължени в службата. Откровено и стана неприятно, но не искаше да прави скандали по телефона. Когато обаче мъжът ѝ се прибра в три сутринта и започна да пелтечи как отишли след вечеря да изпият по едно питие в бара и се отплеснали в приказки, не издържа. Взе думата и макар да разбираше, колко е безсмислено да говориш на пийнал човек и да удряш на чувство, избухна. От нея се изля толкова много тъга, натрупана в самотните вечери и толкова много упреци, че Валери мигаше трескаво и не знаеше как да спре потока от сълзи и думи, с който го заля Ралица.

Нелепият му опит да се пошегува и свали напрежението, като я попита да не би да ревнува, я вбеси допълнително. Та на него и наум не му идваше, че и тя може да е харесвана от някой. Последното изречение я накара да осъзнае, че Александър наистина я харесва. И тя замълча. Замълча така дълго, че не каза дума до заминаването си за Соренто.

-10-

 

Здравей, белла Италия. Здравей най-слънчева, най-вкусна и най-романтична страна. Летището на Неапол, Каподичино, бивше военно летище беше малко и спретнато. Имаше една писта и два терминала, така че Ралица лесно се ориентира към изхода. Едно такси я откара до гарата, предварително бе проучила, че е наблизо, но все се опасяваше да не се изгуби още в началото. Влаковите линии, свързваха Неапол с околностите му. Ралица предварително се бе информирала за „Чиркумвезувиана” свързваща центъра на Неапол със Соренто, като спира на гарата край останките на Помпей и на Ерколано. Приключението Италия започна.

Най-после Соренто – града на лимона. И наистина във въздуха се усещаше мирисът на лимони. Беше чела, че лимоните тук са два пъти по-големи от обичайното и много пъти по-вкусни. На гарата я посрещна преводачката на консорциума – Галя, която бе пристигнала предната седмица. Двете жени се прегърнаха, поздравиха и бързо се отправиха към хотела. Ралица не искаше да губи време и да пропусне възможността за първата вечерна разходка.

– Работните срещи започват утре в девет часа и там ще получиш програмата за седмицата. Ако искаш днес да излезем на вечеря двете – предложи Галя – тук наистина е прекрасно. Знам една малка кръчма с чудесна гледка към пристанището Марина Гранде. Няма ги тълпите с чуждестранни туристи и за това може да се насладим на истинската Италия. Италия на прекрасната храна, усмихнатите и шумни хора, сградите с уникална архитектура от миналите векове, на всичко. Хайде да не те затрупвам с информация. Само ще ти кажа, че Соренто е било любимо място за хора като Гьоте, Дикенс, Ницше, Стендал, Росини и Менделсон, Казанова и Карузо. И спирам.

– Много се надявам да стане и мой любим град, нищо че не съм толкова известна – засмя се Ралица.

Хотел Трамонтано, в който Ралица се настани се намираше близо до центъра на града. От терасата на стаята ѝ се разкриваше прекрасна гледка към залива на Неапол и Везувий. Шефът ѝ не се беше поскъпил – условия за работа и почивка бяха прекрасни. Нощта бавно слизаше към морето, лек прохладен вятър разклащаше листата на палмите и носеше неповторимия аромат на лимони, море и любов. Ралица не искаше да отлепи поглед от картината, разкриваща се  пред нея. Сега разбираше легендата за Одисей и неговите спътници, които точно тук прехласнати от песните на сирените са объркали пътя си. Не знаеше дали от песните или от прекрасната гледка са загубили пътя, но тук наистина беше вълшебно място за сирени.

Телефонът ѝ звънна. Вече се беше чула с близките си и помисли, че я викат за вечеря, когато видя изписан на екрана телефонния номер на Александър.

       – Buonasera, bella signora – весело я поздрави Александър – Привет от Милано! Как е при теб?            – Наистина ли, вече си в Италия!? – зарадва се Ралица. – Да тук е прекрасно, точна като за отчаяна романтичка като мен. Да вземем да разширим дейността на консорциума и да поработим и тук. Въпреки, че най-малкото за което си мисля сега е работа – тук въздухът ухае на лимони!            – Милано е доста по-глобален град, но и тук има от духа и романтиката на Италия.Зарази ме с твоя ентусиазъм и любов към Италия и сега се опитвам да гледам града с други очи – май са част от твоите.            – Знаеш ли, преди малко си мислех, какво ли е да си отгледан тук? Всеки ден да се събуждаш с красотата около теб. Да виждаш как от векове, стремежът към съвършенство е запечатан в сградите, улиците, природата. Градовете им в повечето случаи са построени така, че да има колкото се може по-красива и всеобхватна гледка. Това си мисля, че дава една широта на духа, любов към живота и всичко заобикалящо те.            – Рали, сигурна ли си, че си строителен мениджър? Така бих искал да са обиколя Италия и ти да ми разказваш за нейната история. Аз съм един сухар, опериран от романтизъм, но ти си в състояние да размекнеш и мен.            – Алекс, мил си с мен, както винаги! Благодаря ти, но трябва да те оставям и да слизам за вечеря. Ще сме само двете с преводачката и ще може да се разходим покрай крайбрежието.             – Хубава вечер Ралица…..съжалявам, че нe съм в Соренто. Вечерта беше прекрасна! Както би се пошегувала Светла:             – Специално сме ти я поръчали – фирмена екстра!            Разходката ги отведе до стария град на Соренто, с накацали по черните вулканични скали кокетни къщички, сгушени в цветните клони на зокумите. Прозорците на къщите, всички обърнати към Неаполитанския залив един по един светваха и се отразяваха в тъмните води на Амалфийското крайбрежие. Възползвайки се от вечерния хлад, хората полека започнаха да изпълват малките улички, излизайки за вечерната си разходка. За разлика от тийнейджърите, които сякаш по-цял свят са еднакви с рошавите си коси и развлечени дрешки, италианците на средна възраст демонстрираха класа и елегантност. Ралица беше безкрайно впечатлена от отношението към възрастните хора, които близките им разхождаха бавно и търпеливо, и споделяха радостта от това да са заедно. Беше ѝ изключително забавно да гледа шумния, с енергично ръкомахане разговор по телефона на една млада дама, която се опитваше да обясни нещо на събеседника си. Липсваше ѝ само близостта на любим човек, с който да сподели тази красота – както казваше приятелката ѝ Дани ,,Част от преживяването е това с кой го споделяш?“.            Вечеряха в едно от многобройните заведения по крайбрежието. Сервитьорът, възрастен човек с мила усмивка завърза на вратовете им по една салфетка приличаща на  част от риза с папийонка. Поръчаха си по чаша червено вино и риба, която италианците наричаха – ,,улова на деня“. Това беше една купчинка от изпържени в хубав зехтин малки рибки, скариди, октоподчета и миди. Храната беше изумително прясна и вкусна, в своята простота на приготвяне. Поглезиха се и с десерт – мъничко парче торта с деликатни горски ягоди поръсени с пудра захар. Ралица и преводачката си поговориха за Италия, направиха си десетки снимки, обсъдиха музеите и близките забележителности, и бавно се отправиха към хотела. Наближаваше полунощ, а улиците на града все още бяха изпълнени с хора.            Седмицата в Италия излетя като един миг. Ралица видя, усети и вкуси Соренто. Домакините се бяха погрижили времето да стигне за всичко. Всяка вечер тя си говореше с Дея, а когато можеше и с Валери. Малко и беше мъчно, че той все нямаше време да я изслуша, когато се опитва да му разкаже за Неапол, за крайбрежието на Капри и как си мечтае заедно да са там. С Александър се чуха още веднъж през тази седмица. Той се прибираше към България, с новата кола и звънна да я чуе. Беше по-късно вечерта, Ралица се приготвяше за сън когато той ѝ се обади отново: -Buona sera principessa! Привет от магистралата близо до Верона! Няма да се видя с Жулиета, но реших да чуя теб!- Добър вечер! Наистина се чувствам като принцеса, на която са позволили да сбъдне една мечта. Тук е прекрасно. Домакините наистина са се погрижили за всичко. Имам време да остана сама и да се поразходя по улиците, като истинска италианка. Понякога много ми се иска да споделя тази радост с приятел или любим човек – каза го и веднага се почувства много неудобно – Но вярвам, че все някога ще имам и тази възможност. Мъжът ми няма да е все зает. Ралица бързо смени темата и го заразпитва за неговите работи.  – Знаеш ли ти си единствения човек, с който много искам да си говоря за разни въздушни неща. – каза Александър- Какво значи въздушни? – разсмя се Ралица – Да не искаш да кажеш вятърничави.- Не мила, ти си млада, красива и умна жена! Още имаш в себе си оная лекота и любов към живота, която само младостта пази. Всичко около теб е красиво и нежно, и сякаш плува в радост. – Така ти се струва, Алекс. Просто ме срещаш в тоя специален за мен момент от живота. Не зная защо така лесно и доверчиво споделям с теб. Цял живот имам страх да не ме приемат несериозно, внимавам какво говоря, как изглеждам….Не си ли забелязал колко съм строга, но справедлива – засмя се тя – Стига за мен! Кажи как е колата? – Колата е супер, само че е с автоматични скорости и ми е малко трудно да свикна. Все натискам липсващия педал. Ще ти дам едно кръгче, като се прибереш или май ще е по-добре да те повозя! Ще пътувам цяла нощ и се надявам рано сутринта да съм в София.-Това е опасно, сам си и ако заспиш? Хайде сега няма да избяга София спри в някой мотел. – Ако не ти се спи можеш да ми звъннеш и да си говорим. Ако не – ще мисля за теб и пак няма да ми се доспи. Не се притеснявай. – Не се шегувай с мен, а наистина бъди внимателен. Пусни едно съобщение като пристигнеш. Трябва да съм сигурна, че …..че всичко е наред.- О, Ралица, не се шегувам с теб, ако знаеш само колко съм сериозен. Оставям те сега да си почиваш, а аз продължавам. Всичко ще е наред! Buona Notte, Рали!Ралица дълго държа телефона си в ръце. Господи – помисли си тя – аз бившата кралицата на флирта не мога да вържа едно изречение. Можех да обърна на шега разговора, а какво стана. Сигурно ми се смее, като на малка рибка, на която са хвърлили кукичка. Дали  беше искрен? Или точно сега, в тая топла италианска вечер много ѝ се искаше да има човек, който да мисли с любов и нежност за нея. Има разбира се – Валери я обича, тя е сериозна, омъжена жена с дете и кариера. Набра номера на мъжа си. Дълго даваше свободно. Сигурно си е легнал, така и така вече бяха говорили. Заспа с мисълта, къде ли е сега Алекс, представяйки си препускащата пред него осева линия на магистралата.Сутринта към пет часа получи съобщение ,,Привет от България!”                                                            11 Най-големият проблем при прибирането от Италия се оказа събирането на багажа. Беше накупила много подаръци и сувенири, и сега се чудеше как да затвори куфара, без да смачка всичко. Пререди го отново, натъпка дамската чанта до горе и за последен път погледна залива от терасата. Пак ще се върна, си обеща Ралица!!!Полетът беше спокоен и въпреки страха си тя успя да се накара да погледне през прозореца когато започнаха да снижават над София. Направи няколко снимки на златните кубета, които посрещаха самолетите, изпращайки им златни отблясъци от слънчеви лъчи. Самолета се плъзна над града и укротен спря на пистата. Беше си казала, че нищо няма да и развали настроението. Търпеливо изчака проверките на паспорта и се нареди до лентата за багажа. Видя Валери от далече и му помаха. – Е как е моята италианка? Разбрах, че много ти е харесало и ако успеем да нагласим отпуските, лятото може да отидем заедно. Шефа също ходел с жена си всяко лято – заразказва Валери – обикаляли с кола в Тоскана от винарна на винарна и казват, че било страхотно. Може и ние да опитаме. Е разказвай, че нямам много време имам една работна среща и след като те оставя у дома ще трябва да излизам отново.- Беше много хубаво и наистина ще е добре, ако можем да отидем заедно. Ама не с шефа ти. Това е място за двама. – с угаснал ентусиазъм каза Ралица- Да така е, но човек трябва да е и практичен. Ако може да съчетаем полезното с приятното. Знаеш ли приготвил съм ти нещо за хапване у дома? Ще пробваш, може и да ти хареса…Ех този Валери, точно те разочарова и следва мил жест и тя отново ще му прости всичко – липсата на търпение и интерес, вечната служебна и не толкова служебна заетост. Това си е нейния мъж и той е такъв, какъвто му бе позволила да бъде. Знаеше, че ако му се разсърди пак ще водят оня познат разговор, в който основната му цел ще е да докаже, че има и по-лоши от него. А тя искаше той да е добър за нея. Ралица седна в колата и мълчаливо се загледа в улиците на прашната и шумна, нейна София, и изключи какво ѝ говори Валери. Но той нямаше и да забележи колко е мълчалива. Беше свикнал с настроенията ѝ, както ги наричаше. Предпочиташе да замълчи и не пита, отколкото да влезе в някой неособено приятен разговор. У дома разопаковаха багажа. Валери хареса ризата, която му беше купила. Премери я, помота се с нея и заключи, че италианците ги умеят тия работи с модата. Ралица показа какво си беше купила за подарък от парите, които ѝ даде за рождения ден и закачливо се разходи из хола, като на световен моден подиум. Настроението ѝ се върна напълно, като се чу с Дея. Обеща да ѝ изпрати подаръците по една приятелка, така че след два дена да са при детето.            – Маме, мъчно ми е за теб и тате, но ми е мъчно и за котенцето на двора. Ще остана още малко при баба и дядо да го погледам. Ние с баба сутрин му даваме от моето мляко и то много го харесва. Вчера го изкъпахме и стана още по пухкаво и да знаеш, че винаги си мия ръцете, след като го пипам. – Дея не спираше да говори и гласът ѝ разтапяше сърцето на Ралица.            В работата всичко беше наред. Зарадваха ѝ се, на обяд обсъдиха как е преминало пътуването и следобед вече влезе в график. Струваше ѝ се, че нещо липсва и едва слушаше Кубрат Минев, докато отчиташе какво е свършил през седмицата. Беше скромно, умно и работливо момче и въобще не парадираше с факта, че е син на шефа. От него Ралица разбра, че бизнес сградата вече имаше име – ,,Галактика“. Пошегуваха се, че името идва от това, че пътят към построяването ѝ е осеян с галактически трудности. Кубрат я увери, че Александър Белев си върши добре работата и предложи заедно да отидат по-късно на обекта.            Едва в края на работния ден смогнаха да се освободят и да тръгнат към ,,Галактика“.Видимо около строежа беше почистено и подредено. Имаше монтирана водоструйка, с която миеха гумите на камионите. И както каза Кубрат Минев имаше ,,галактически напредък“. Александър беше на друг обект и бригадирът ги разведе из етажите, на които правеха вътрешна замазка. Все повече се виждаше, че сградата расте и придобива завършен вид. Набелязаха какво трябва да се свърши за следващата седмица и си тръгнаха. В Ралица остана някакво неясно чувство на празнота. Не си представяше така първото посещение след Италия. В чантата и пареше мъничкия подарък за Александър. Александър в това време си мечтаеше за едно кафе в Луната, за разговор с Ралица, а му се налагаше отново да влиза в поредната битка с Тончев за качеството на  цимента. Този път се опита да говори с него от позицията на председател на Асоциацията на строителите. Никакъв резултат. Тончев го гледаше смръщено и сумтеше недоволно. В един момент не издържа, стана и през зъби просъска:- Ей, момче за какъв се мислиш? Нещо си си повярвал. Мен на бизнес няма да ме учиш. Знаеш ли колко като теб са минали по тоя път и следа няма от тях. Избран си в асоциацията, за да мълчиш! Иначе много бързо, аз ще ти затворя устата. И не само твоята! Гледай си момченцето и жената, че да не се наложи да те връщам в първи клас. Разбра ли ме? И да не си разбрал, ще разбереш. Свободен си! Охраната на Тончев почти го избута от вратата.Александър стоеше вцепенен от гняв на тротоара и стискаше юмруци от безсилие. Искаше му се да разбие нещо – вратата, физиономията на наглеца, статуквото….Тръгна си и пообиколи квартала с бърза крачка, за да спадне адреналина му. След това се качи в колата и се изстреля с пълна газ на най-отдалечения си обект, близо до околовръстното. Искаше му се никой да не вижда безсилието му, докато реши какво да прави. По едно време в главата му се прокрадна мисълта, от къде Тончев има информация за семейството му?Александър се свърза със секретаря на управителния съвет на Асоциацията на строителите и поиска да организира среща за следващия ден. Трябваше да се обединят и да обсъдят какво да предприемат. Не искаше да е част от причината за сценарий като в съседна Турция, в която при малко по-силно земетресение бяха изпопадали жилищни сгради. Необичайно бързо секретарят му върна обаждане, че изведнъж всички се бяха оказали много заети, пътуващи или болни и срещата не можеше да се състои. Александър започна да се пита възможно ли е Тончев да има пръст, в тая работа? После реши, че няма да се остави на параноята и се хвана здраво за работа наравно с работниците. Физическият труд си каза думата и той постепенно остави зад гърба си мислите за Тончев.Прибра се изтощен, не му се говореше с никой. Хапна набързо и си легна, загледан във вечерните новини. Когато показаха ,,великия“ бизнесмен Тончев, да говори за морала в бизнеса, просто не издържа и захвърли дистанционното. 12 Ралица и Александър се срещнаха след седмица. Бяха се разбрали да се видят на обяд в Луната и после да продължат по работа.- Много ти е красиво момичето – каза стопанката на розите, като ги видя в кафенето – така двамата тайно наричаха собственичката на заведението.- Прекрасна е, наистина. – каза Александър. Обърна се към Ралица и ѝ прошепна – нека не разваляме илюзията, че си мое момиче.Ралица срещна погледа му изпълнен с копнеж и не посмя да каже нищо.- Липсваше ми това място и ти ми липсваше. Правиш нещата да се случват леко и естествено. Не се чувствам напрегната и притеснена, не се питам какво ще си помислиш, ако кажа нещо неуместно или тъпо. Нося ти малък подарък от Италия. До сега само ти ме изненадваше приятно – каза Ралица и му подаде елегантен ключодържател със знака на италианските майстори строители.- Много ти благодаря! Сега аз съм тъпия, защото нищо не ти взех от моето пътуване. Ти си тази, която всеки път ме кара да се чувствам сякаш имам очи за красотата и така по нещо да приличам на теб. Само с теб много внимавам с думите, които казвам и търся смисъл във всичко, което ти изричаш. Така ми се искаше да обърна колата и да тръгна по ботуша на Италия докато пътувах,  да почукам изненадващо на вратата ти, в хотела в Соренто. Мисля, че изпуснах възможността да прекарам най-щастливия ден в живота си. Знаеш ли аз не съм светец. Често си мисля, че съм от тези, на които не е дадено да разберат какво е любов. Оная голямата и истинска любов, дето я има във филмите и книгите. Затова и през живота ми минават прекрасни жени, но аз не мога да им дам нещо повече от мимолетна връзка. Семейството ми е друга работа, там е важно спокойствието и сигурността на Даниел, но в дни като днешния си мисля, че имам право на нещо повече от това. – Сигурно е нередно, но аз също си мечтаех да не съм сама в Соренто. Разговорите ни ме караха да се чувствам добре, да си мечтая, че има някой с мен. Не биваше да го казвам. Аз държа на Валери….. и разбирам, че точно в този момент ставам адски смешна. Всъщност от известно време се питам, какво се случва и защо ми харесва да си говорим. Глупачка ли съм? Хайде приеми, че съм поредната малка гара, на която можеш да спреш за минута – дори и само, за да се посмееш.- Никога не позволявай на някой, дори и на себе си да говори с неуважение за теб. Не осъзнаваш, колко си прекрасна. И колко си в противовес на всичките железа и мъжаги, за които отговаряш, и искрено казвам, се справяш с лекота. – Май стана повече от сериозно, и каквато съм си впечатлителна ще взема да ти повярвам. Предлагам да си вземем по нещо сладичко или поне аз, имам нужда. Знаеш ли каква поговорка имат турците – ,,Който сладко яде, сладко говори“.  Ти нямаш нужда от сладко.- Точно сега имам нужда от теб. Ралица хвана ръката му и леко я стисна. Знаеше, че заради външния ѝ вид  повечето хора я мислеха за доста отракана жена. С годините се беше научила да държи с поглед мъжете на дистанция. Но точно сега ѝ се искаше да е едно слабо момиче или освободена от предразсъдъци жена – и в двата случая ще има оправдание да се хвърли в прегръдките му. Осмели се само да допре дланта му до бузата си и да се отпусне за миг на нея.Сърцето на Александър прескочи един такт. Това не беше жена, беше желание. – Мисля, че трябва веднага да станем, да си тръгнем, да забравим този ден, това кафе и този разговор. Иначе ще минем граница, зад която единия ще си тръгне огорчен. – каза Ралица и се изправи.- Никога не бих ти причинил болка. Да тръгваме и да вършим работа, времето само ще покаже.Цяла нощ Ралица не спа. Въртя се в леглото, става, разхожда се по терасата, гледаше светлините в незаспалите прозорци и се питаше той спи ли, и какво сънува? Имаше ли сила, която да премине през терасите, през антените и нощните светлини, и да я заведе до него. Само за миг да види, целува ли жена си, спи ли или лежи буден и се опитва да гледа в бъдещето. И сама си отговаряше, че каквото и да се случва никой и нищо не е в състояние да ѝ помогне. Накрая се сети за онази рецепта, дадена ѝ от една стара помакиня, която си правеше в нощите на тежко безсъние. Сложи едно парче розов локум, две листенца от индрише в чаша за чай, и ги заля с гореща вода. Седна на масата, надвеси се над напитката и бавно започна да вдишва аромата, който се носеше от нея. От години гледаше индрише в саксия, за такива моменти. Аромата и действаше наистина отпускащо. Мелиха едва ли бе чувала за ароматотерапия, но опита ѝ бе дал тази вълшебна рецепта и тя я подари на Ралица. Локумът се разтваряше постепенно и когато водата поизстина тя изпи чашата на бавни глътки. Легна си отново и заспа с молитвата на сутринта да има отговор на всичките си въпроси.            Александър се прибра уморен, късно вечерта. Мария гледаше поредния сериал. Даниел си беше легнал и говореше по телефона. Александър отиде в кухнята с мисълта да хапне нещо. Там цареше поредния хаос. Следите от следобедните гостенки на Мария, вечерята на Даниел и захвърлените пакети с покупки по шкафовете го извадиха от равновесие. Обърна се към Мария и порой от думи се изля върху нея. Даниел изскочи от стаята си и замръзна на вратата. Мария бавно се надигна от фотьойла и с недоумение го попита какво му става. Жената щяла утре да почисти и подреди.            – Знаеш ли какво ми става? Искам да имам нормален дом, в който да се прибирам. Да срещам погледа на човек, който ме чака. Да виждам отношение към това, което правя за семейството. А аз виждам само една отпусната и безразлична жена, за която мърлявщината се превръща в начин на живот. – Той направи една крачка към нея хвана я за раменете и я разтресе – Събуди се Мария! В този миг осъзна какво прави, бързо я пусна и се затвори в стаята си.             На сутринта Александър се изниза мълчаливо, потънал в мислите си така и не видя колата, която стоеше паркирана в края на улицата как тръгна бавно след него.Ралица стана рано, направи закуска и зачака Валери да пият кафе заедно. Много искаше да си поговорят, беше готова да сподели като в добрите стари времена, какво точно се случва. Липсваше ѝ оная негова увереност, когато с усмивка я питаше кой и мъти главицата? И тя знаеше, че той е най-любимия човек и най-добър приятел за нея. Както се случваше напоследък, Валери започна да говори за деня си, за поредната вечеря, на която трябваше да ходи. Ралица чу да споменава за пореден път името на една честа спътничка в служебните вечери госпожа Манчева. Замълча си, защото се чувстваше виновна за своите срещи с Александър в Луната. После си помисли, дали не и се искаше да хване в крачка мъжа си, за да се махне от нея вината, която изпитваше. Това беше ужасно и тя не искаше такъв живот. – Хей момиче, какво се замисли? -каза Валери – не разбрах ходи ли ти се до Велинград за почивните дни или не ме чу? Много си заета напоследък и май наистина трябва да отидем. Направо правя резервация. Гледай да уредиш в работата ти да тръгнем в петък на обяд…..Цял ден Ралица не можа да се откъсне от мислите за Александър. Валери сигурен в нея, си беше дал сам отговор за нейната умисленост. А доверието, което имаше в Ралица точно сега я съсипваше. Или не беше доверие, а рутина, ежедневие….нямаше кой да ѝ даде отговор. Цял ден не можа да се отърси от тези мисли. Питаше се, а как ли щеше да се чувства, ако беше направила нещо повече от многозначния разговор с Алекс. Сигурно щеше да влезе в къщи и с широко отворени очи да разкаже всичко на Валери, а после….А ако това е любовта на живота ѝ. Ако можеше да го има поне веднъж, а после да пази спокойствието на дома си и най-вече на Дея. Да не тревожи родителите си, които живеят с нейните радости и тревоги. Защо и до кога щеше все да е длъжна и да се съобразява с всички. Но нали тези всичките я обичаха и мислеха доброто ѝ. Точно сега не искаше ничие добро. Умори се от мисли и си тръгна от работа с наведена глава. Една голяма, черна лимузина спря до нея. Александър излезе от колата и с жест я покани:- Обещах да те повозя, или да ти дам да покараш – ти решаваш!- Благодаря ти. – колебливо каза Ралица. – Много е хубава, не разбирам от коли, но тази наистина е впечатляваща. Явно си я заслужил. Знаеш ли иска ми се да повървя.- Хайде качи се. Ще отидем на място, подходящо за разходка, а и май е време да си поговорим.Двама се качиха и колата бързо пое към Витоша. Ралица се отпусна и копринената ѝ рокля издайнически се плъзна нагоре, подлъгана от кожената седалка. – Доста е палава тази кола – пошегува се Алекс, гледайки с крайчеца на окото си опитите ѝ да дръпне надолу роклята си.Той внимателно хвана ръката ѝ и продължи да кара вперил поглед напред. Точно напуснаха пределите на града, когато Ралица внезапно го помоли:            – Спри, моля те, много е важно, спри!Той закова колата на място в страничния банкет на пътя, обърна се към нея, внимателно пъхна ръка под косата ѝ и я целуна дълго, и много нежно. И последната надежда на Ралица, че нещо в него няма да ѝ хареса умря в тази целувка. Не искаше и не можеше да спре да го целува. Когато дъхът им свърши тя тихо го попита:- Как разбра, защо искам да спреш?- Не можех повече! Трябваше да го направя! Сънувам устните ти и това как леко ги облизваш с върха на езичето си, тогава когато ти е вкусно. Знаеш ли и сега го направи. И не се опитвай да ми кажеш, че с теб не е същото. Издаде се. Винаги мълчиш когато стане въпрос за връзка. Не зная нищо за тази част от живота ти. Аз вече ти казах, за това че и преди, и след женитбата си съм имал връзки. Това че съм семеен, не ми пречи. Приемам го като компенсация за това, че живота не ми е дал оная голямата любов. Гледам личния ми живот по никакъв начин да не наранява домашните ми и за това съм максимално дискретен. Нека се махнем от пътя и ще говорим.Той замълча в очакване на някакъв коментар от страна на Ралица. Запали колата и след десетина минути спря на паркинга пред Драгалевския манастир. – Нека повървим преди да се е стъмнило. Трябва ли да се прибираш бързо?- Не, не бързам. – каза Ралица и пак замълча.Тръгнаха по пътеката, покрай потока. Чуваше се само шума на водата, която се разбиваше с плясък в камъните, струпани в рекичката. Стъпките им потъваха заглушени в нападалите, миналогодишни листа. Ралица разбираше, че трябва да каже нещо:- Не съм сигурна как точно трябва да разбирам това, което каза. Някак инстинктивно усещам, че не е вулгарно предложение да се чукаме тайно от семействата си. Или поне ми се иска да не е така. Не съм малка и съм наясно какво ще си помисли всеки, който ме види тук, сега с теб. Няма дълго да се чуди, какво търся. Лошото е, че аз не знам. Възможно ли е да искаш някой, макар да знаеш, че това е разрушително и без никакъв шанс да има развитие. Да осъзнаваш, че може да сринеш света на много хора и пак да го искаш. Аз винаги се опитвам да постъпвам правилно. Но сега май няма как да мине без косвени жертви. В най-добрия случай жертвата ще съм само аз.- Искам да съм честен с теб. Да знаеш какъв съм бил до сега, а може и още да съм такъв. Може би за първи път се опитвам да предпазя някой от себе си. Не мога да ти обещая нищо, не зная какво очакваш и ти, но не мога да си представя, че няма да те виждам. Искам неистово тялото ти, но искам и усмивката, и сълзите ти, всичко! Ралица се повдигна на пръсти и го прегърна. Усети топлината му през блузата си, притисна се още по-силно към него и му поднесе устните си. Сега, в тоя момент точно във вселената не съществуваше нищо друго и никой друг. Разхождаха се дълго и си говориха за всичко и всъщност за нищо конкретно. Спираха се от време на време и се целуваха, като тийнейджъри, открили току що вкуса на чуждите устни. После се качиха в колата и бавно заслизаха към града. Алекс я откара до дома и попита къде да спре, за да не ѝ създаде проблем. Ралица беше като зашеметена от светлината пеперуда и го отведе до входа на блока. Целуна го без да се оглежда и слезе от колата. Докато пътуваше в асансьора си помисли, че сега като влезе у дома и ако Валери е там, просто ще се изправи пред него и той ще прочете всичко по лицето ѝ.Мъжът ѝ отново го нямаше и с това не правеше нещата по-лесни. Ралица провери телефона си и видя три пропуснати повиквания от мъжа ѝ. Беше забравила да включи звука на телефона, след поредното съвещание. Набра го бързо и се молеше да не познае по гласа ѝ, какво се е случило.Валери каза, че ще закъснее, не попита защо до сега не му е звъннала и къде е била? Каза ѝ да не го чака и затвори. Ралица стоеше занемяла. То било толкова просто. Земята не спря да се върти. Влезе във банята и дълго стоя под душа. Мислеше си как водата ще измие и подреди всичко, ще отнесе страха и ще запомни само копнежа. Ще е мека като устните му, ще я гали навсякъде и ще пали непознати огньове в кръвта ѝ. Трябваше да спре, защото главата ѝ ще избухне. Напълно разбираше, че не може и не трябва да казва нищо на никой. До сега не бе имала такава тайна. Абсурдно вярваше, че само Валери е този, който може да я разбере. Знаеше обаче, че щеше да разтовари своята съвест и ще прехвърли цялата тежест на раменете му. Легна си и когато той се прибра, тя забави дишането си дано не усети, че е будна. Толкова се страхуваше да не я целуне за лека нощ и да усети вкуса на чуждите устни.Александър се прибра у дома, където след вчерашния скандал Мария и Даниел го чакаха за вечеря. Седнаха заедно на масата, така както отдавна не се беше случвало. Напрегнат от мълчанието им, той реши пръв да поведе разговор и заразпитва за ваксината на кучетата, която трябваше да се направи тази седмица. Даниел обеща да ги заведе, а Мария мълчаливо започна да вдига масата. Александър се почувства още по зле от случващото се. Дали не изпитваше нещо повече от вината за вчерашния скандал. До сега винаги бе приемал, че има право на личен живот, а и не смяташе, че с нещо ощетява семейството си. Сега обаче беше друго. Имаше нещо повече от забежка в тая история. Александър остана в хола да гледа телевизия заедно със сина и съпругата си. Филмът беше интересен и той се загледа,  обаче там някъде отзад, в картината пред очите му стоеше сянката на Ралица.  -13-

            Компанията на Валери се настани в сепарето на лоби бара. Бяха вечеряли и решиха да изпият по едно питие преди тръгване. Мирела Манчева, жената заради която Ралица го гледаше леко на криво седна до него. Тя беше директор на дирекция във финансовото министерство и често се налагаше да прибягват до услугите ѝ. Разведена, около четиридесет годишна, разкрепостена красавица, която обичаше купоните и приятните компании. Харесваше ѝ да излиза с Валери и колегите му. Мирела лесно свикана със съвместните им вечери, неангажиращите разговори и най-вече възможността да прекарва приятно свободните си вечери. Нямаше скрупули, че той не е свободен. Считаше, че сделката им е честна – помагаше му често да решава служебните си проблеми и в замяна получаваше тези приятни вечери. Понякога си мислеше, че това може да премине в нещо по-сериозно, като връзка, но не бе сигурна, че го иска. А и Валери май се задоволяваше с приятната ѝ компания и не търсеше нищо повече. Сега седеше до нея и свойски преметна ръката си на рамото ѝ, докато двама се кикотеха на поредния виц. Леко подпийнали, към два часа през нощта се разделиха и всеки се прибра у дома. Валери влезе тихо и се съблече в хола, за да не буди Ралица. Знаеше, че от години има проблеми със съня, а и не му се искаше да дава обяснения за поредното закъснение.

Жена му спеше притихнала, обърната с гръб към него и той нямаше никакво намерение да я буди. Знаеше, че Ралица обича да се гушкат сутрин, но щеше да пропусне отново след това среднощно прибиране. Изпитият алкохол помогна бързо да заспи и изобщо не усети напрежението в собственото му легло.

Следващият ден беше тежък за всички. Валери имаше леко главоболие когато се събуди му стана неприятно, че Ралица беше тръгнала за работа и не можаха да обсъдят пътуването до Велинград. Тя от своя страна стана максимално тихо след поредната безсънна нощ. Изниза се, защото не искаше да среща очите на мъжа си.

Александър стана рано и реши да си направи една сутрешна разходка с кучетата. Вървеше бързичко и на места по равното даже тичаше с животните, за да се поразкърши. На връщане, близо до къщата му го приближи непознат мъж и помоли за огънче. Александър извади запалката от джоба си ѝ му я подаде. Мъжът запали цигарата си, благодари и каза:

– Имам съобщение за теб. Шефът ми каза, да ти предам да кротуваш. Иначе може ние да ти донесем огънче в къщата – каза мъжът и тръгна с бърза крачка към колата, която стоеше паркирана наблизо.

Александър се вцепени от изненада.

– Хей, чакай! Кой ти е шефът ? Ти сигурен ли си с кой говориш?

– Сигурен съм. И Даниел познаваме. Така че умната. – каза мъжът и бързо се мушна в колата, запали и отпраши.

Александър бе толкова изумен, че не можа да види номера. Влезе бързо в къщи. Събуди Даниел и го заразпитва идвал ли е някой непознат тия дни в къщи. Описа човека от улицата и настойчиво го заразпитва има ли подобен познат. После, почти отчаян го предупреди да се пази и веднага да го информира, ако някой непознат се опита да го заговори.

– Баща ми, не съм дете. Кажи какво се случва? – попита момчето.

– Не зная Дани, сутринта един тип ме причака пред къщи. Заплаши ме да си затварям устата и каза, че те познава. Днес си остани у дома. Ще се разбера с класната. Довечера ще говорим по-подробно. Не казвай нищо на майка ти, да не се притесни. Обясни ѝ, че нещо те боли корема.

– Спокойно, баща ми! Нямаш грижи с мен, ти се оправяй.

Александър тръгна към града. Още докато караше се свърза по телефона с един свой приятел от казармата. Николай работеше в ГДБОП и можеше да му подскаже какво да прави. Насрочиха си среща след час и се видяха в едно кафе в центъра на София

– Здрасти Алекс, какво си го загазил?- направо го попита Николай.

Александър набързо разказа за сутрешната случка.

– Може и да са ме сбъркали с някой, но пък каза името на Дани.

– Имаш ли някакви предположения. Казвай на кой си размътил водата или си загледал някоя чужда булка?- пошегува се приятеля му.

– Не ми е до шеги. Единственият, за който се сещам е циментовия бос Тончев. Знаеш, че от скоро съм председател на Асоциацията на строителите. Много хора изпищяха и на мен лично ми се случи да докарва некачествен цимент. Няколко пъти говорих с него по телефона. Миналата седмица отидох до офиса му да се разберем очи в очи. Не само не се разбрахме, но и охраната му едва не ме изхвърли.

– Четох няколко публикации в пресата за пепелина. Мисля, че си нагазил в дълбокото. Ще видя какво мога да направя, но доколкото познавам работата на Тончев, той обича да плаши. Ама само на думи. Не мисля, че има някаква реална заплаха, но ще проуча нещата и ще ти звънна. Тончев не прави нищо без чадър отгоре, но това вече минава всяка граница и безобразията му трябва да имат край.

Александър добре знаеше, че Николай ще помогне колкото може, но там стоеше въпроса кой и как закриля Тончев. Знаеше, че не едно корумпирано ченге е готово да изкара някой лев като изтича при боса и да докладва, ако разбере, че Александър търси закрила. Беше готов да се отчае, че няма възможност за много полезни ходове в тази ситуация.

– Не се предавай, все ще измислим нещо, но ти се оглеждай като се прибираш и се потопи малко докато разберем накъде отиват нещата. Предупреди Дани също да внимава, вече е голям. Мария няма защо да я тревожиш – даже мафията не закача жените! Ще ти звънна да два три дена и ще ти кажем какво правим. Мисля, че ще се размине с това предупреждение – ако замълчиш разбира се. Доколкото те познавам няма да е лесно. Знаеш, че имаш какво да губиш. Бъди сигурен, че той ще те погне с всички сили. Ще ти прати проверки от където се сетиш, даже от Светия синод. Навсякъде има хора. Така че се стегни.

-Благодаря ти, Ники! Знаех, че мога да разчитам на теб. Иде ми да му разбия мутрата на тоя изрод. После си казвам, а ако е някой друг? Нямам притеснения за проверките, но пак ще звънна на счетоводството и човешките ресурси да прегледат всичко. Ти разбираш ли колко е тъпо, точно той да ми праща проверяващи?

-За сега няма как ти да му пратиш. Пести сили и се стягай. Ще те държа в течение като открия нещо.

Николай си тръгна и Александър остана сам в кафето. Поседя още малко докато се чудеше от къде да почне. Върна се във фирмата и разпореди счетоводният отдел сам да си направи вътрешен одит, за да са готови за евентуална проверка. Нае външна фирма да монтира допълнителни камери на улицата около къщата и предупреди охранителната фирма, която пазеше и дома и офиса му за евентуални проблеми. Проведоха допълнителен инструктаж на охранителите на строителните обекти, на които работеха и удвоиха броя на нощните обходи, които правеха на обектите. Александър проведе сериозен разговор с Даниел и за всеки случай предупреди, и Мария, като се опита да не я плаши.

Мария слушаше Александър какво и говори, и направо не можеше да повярва какво се случва. Някой сякаш искаше да я изтръгне от острова на спокойствието който си беше създала. Успя само да го попита, какво правят с Дани?

-Ще ходи на училище с шофьор от фирмата. Само да не свиква, но докато има някаква опасност ще е така. Ще позареже тренировките и от училище направо у дома. Ако иска нека приятелите му идват у нас да не скучае. Надявам се това да свърши до дни.

– Вече е голям – каза Мария – ще разбере. Ако искаш и аз ще поговоря с него. Какъв е този човек и какво иска от теб. Винаги съм си мислела, че не се забъркваш в опасни неща. Даже не знам как да го кажа, ама не разбирам какво се случва. Не е необходимо да правиш нещо повече за пари. Още в началото като тръгна си говорехме, че парите са важни, но не са всичко. А и погледни нищо не ни липсва.

– Можеш да ми вярваш, нищо не съм направил, с което да ви застраша. Друг е този, който  застрашава не само мен, но и много други хора с това което прави.

– Сигурно не съм права, но не е нужно ти да оправяш света. Има си държава и хора, които за това получават пари. Пусни си официална жалба и не се намесвай. Остави хората да си свършат работата. – с почти треперещ глас му говореше Мария

– Спокойно, Мари – дожаля му за нея – всичко ще се оправи и живота ще продължи по старому. Само няколко дена бъдете внимателни. Може и да са напразни страхове – опита се да омаловажи ситуацията Александър.

Ралица посяга няколко пъти към телефона. Сама се спираше и си казваше, че си търси повод да му звънне. Накрая изрепетира няколко пъти на ум деловата реч, с която щеше да му се обади и набра номера му. Никой не ѝ вдигна. Каза си, че ще ѝ върне обаждане, но след два часа като не се случи нищо реши да се обади на стационарния номер на централата във фирмата на Алекс. Секретарката му любезно ѝ обясни, че г-н Белев е извън офиса и попита дали има нещо важно, за да му предаде. Ралица благодари и затвори без повече обяснения. Преди да си тръгне от работа не се сдържа и отново набра номера му. И отново нищо. Мислите, които минаваха през главата ѝ бяха от всякакъв вид – от това дали не се прави на интересен и я предизвиква, до това дали не е катастрофирал…..Както се казва дано не ти се случва това, което мислят близките ти когато се страхуват за теб. Накрая се скара сама на себе си – не съм никоя и не е длъжен да ми се обажда! И тая нейна мисъл я огорчи безкрайно…

Ралица се прибра направо в къщи и с изненада установи, че Валери си е вече у дома. Седеше в хола, беше си сипал малко питие и щракаше по каналите на телевизора.

– Случило ли се е нещо? Всичко наред ли е? Я как ме изненада с ранно прибиране, дано е за добро или има нещо? – попита тя.

– Какво да се случило? Утре заминавам за седмица в командировка. Заминаваме на техническото изложение в Лондон. Шефът иска да поразширим бизнеса. Тръгнах си по-рано да си оправя багажа. Ще можеш ли да ми изгладиш малко ризи? Повечето неща съм си ги приготвил вече. Полета ни е сутринта много рано.

– Искаш ли да те закарам до летището – попита Ралица

– Няма нужда, плащат ни такситата и ще се възползвам, а и ти си почини. – Валери отново се загледа в телевизора и Ралица се зае с вечерята и гладенето на ризи. Това я разсея и спря да мисли за Александър.

14

Рано сутринта, на другия ден телефона ѝ звънна:

– Добро утро, Рали! Извини ме за вчера бях много зает и нямаше как да ти върна обаждането. Нямам представа, ако ти звънна вечер по-късно, дали ще е удобно да говориш? – каза Александър.

– Нищо неотложно, а и исках да те чуя има ли проблеми с обекта? – Ралица реши, че за нищо на света няма да каже, че се е притеснявала за него, липсвал ѝ е и за това е звъняла. А и искаше да избегне въпросът с възможността за вечерни обаждания.

Разговорът някак си увисна във въздуха и миг преди тя да си помисли, че връзката е прекъсната Александър каза:

– Ако имам възможност днес непременно ще ти звъна, да се видим. – не искаше по никакъв начин да я въвлича в тинята, в която усещаше, че го потапят. Трябваше да има едно малко място на спокойствие и някаква светлина за него. Искаше за Ралица в животът му да има едно спокойно място, истинско райско място, та ако ще да е измислено кътче в душата му.

Ралица не знаеше какво да си мисли. Една целувка и малко откровеност и тоя мачо вече я мисли за негова. Това дава ли му право да се държи по тоя начин? А тя глупачката реди въздушни кули в главата си. Как ли би се почувствала, ако има такава връзка, в която ще вложи сърце и душа, и ще трябва да чака трохи. Всъщност не бяха ли проблемите само в главата ѝ? Нямаше отговор сама за себе си. Реши, че когато се видят ще се опита да поговорят и да потърси истината. Господи, колко съм склонна да преувеличавам, помисли си Ралица. После се засмя, сама на себе си как ли е успяла да се ожени с тая си мнителност. А ако знам  какво искам щеше да е най-добре си помисли тя.

Александър не можа да издържи и в ранния следобед почука на вратата на кабинета ѝ.

– Искаш ли да те отвлека за малко? Ще кажем, че отиваме на строежа. От скоро съм открил един ресторант в хотел, близо до Панчаревското езеро. Ако искаш може да отидем до там. Ще обядваме и ще си поговорим.

След двадесетина минути вече се носеха по Цариградското шосе. Или море както го наричаха, заради поредния некачествен ремонт, след който колите подскачаха като подмятани от морски вълни. Денят бе в разгара си и дълги колони от коли задръстваха улици, и булеварди. Ралица мълчеше и гледаше умислено през прозореца на колата. Александър съсредоточен в трафика, също не бързаше да я заговори. Важното е, че е с нея в колата и след малко ще бъдат на едно по-хубаво място, където ще са насаме.

Ралица предварително си забрани да си задава въпроси от вида какво прави с Александър, къде отиват и до къде може да си позволи да стигне? В колата му звучеше прекрасна музика на Шопен – Мелодия от рая. Още нещо, с което я изненада. Не беше типично за строител да слуша такава музика. Още едно клише беше разрушено.

Хотелът, пред който спря колата, се гушеше в една от отбивките по пътя към Панчаревското езеро. Тихо и усамотено място на крачка от града. Сградата бе нова и от празния паркинг личеше, че в момента не е много посещавана. Александър настани Ралица на една от празните маси в ресторанта, близо до покрития басейн. През прозорците се откриваше прекрасна гледка към цветния двор и езерото. Нямаше никакви хора, само сервитьорът дискретно се приближи и взе поръчката им.

– Рали, моля те отпусни се и нека спокойно си поговорим. Последните дни наистина са много напрегнати за мен. Това, което се случва обаче няма отношение към нас двамата или към работата ни. Няма да те товаря с проблеми, а и мисля, че до дни ще се подредят нещата. Искам само да знаеш колко си специална за мен. – Александър виждаше, че тя стои като подплашено птиче, което е готово всеки миг да излети. – Няма да се случи нищо, което не искаш. Знаеш, че ме няма много по приказките и сигурно не казвам точно това, което очакваш да чуеш, но вярвай ми готов съм на повече отколкото можеш да си представиш.

Ралица разбираше, че сега е момента, в който трябва да реши до къде е готова да стигне. Усещаше, че душата ѝ е жадува за вниманието му ѝ се разтапя от зеления му поглед, а ръката ѝ поема от топлината на ръката му. Толкова много и различни мъже я бяха ухажвали или бяха флиртували с нея. Харесваше ѝ играта на думи, но винаги намираше начин да спазва една здравословна дистанция с тях. А пък и не беше усещала нужда да направи нещо повече. Сега обаче нещата бяха различни. Знаеше, че ако има време и започне да разсъждава до какво може да доведе една такава връзка, то би станала и изчезнала завинаги от погледа на Александър. И тогава взе съзнателното решение, че ще понесе всичко, но точно тук и сега ще бъде с него. Тук и сега ще е онова момиче, за което любовта е Бог и Светая Светих. Няма нищо друго – угризенията и съмненията остават на предишната гара. А този миг ще отмине, след едно премигване на очите и ще изчезне. Ще остане …..всъщност не можеше и да предположи, какво и колко дълго ще остане това позабравено чувство в душата ѝ!

Александър сякаш отгатна по погледа и цялото желание, което струеше от нея. Целуна нежно ръката ѝ:

– Искаш ли да се качим в стая в хотела? – И направо не можа да повярва, когато тя кратко кимна с глава.

Ралица остана за няколко минути сама, докато той отиде на рецепцията. Сега беше момента, в който за да не избяга трябваше да направи нещо и да се успокои. Сети се, че в чантата ѝ имаше някакво успокоително, което ѝ беше предписано против страх от летене. Сигурно беше глупаво, но реши, че ще вземе едно хапче, защото иначе щеше да излети от ресторанта на хотела. Докато ровеше в чантата си следеше с поглед Александър, който говореше с рецепционистката и попълваше данните от паспорта си в бланката за настаняване. Не искаше да усети страха и колебанието ѝ. Мисълта колко ли пъти и с кой ли е идвал се стрелна през ума ѝ. Какво право имаше да му държи сметка или да ревнува – нали това искаше, да е тук с него! Сама реши какво прави. Един път в живота си да не бъде разумна. Да направи това, което иска, дори с тайната надежда, че ще се разочарова и всичко ще приключи.

Александър се върна, хвана я за ръка и я поведе към асансьора. И двама гледаха втренчено напред и ако той не я държеше за ръка, страничен човек би си помислил, че са случайно попаднали един до друг. Шумът от стъпките им потъна в мекия килим на коридора. Точно когато Ралица беше сигурна, че ако сега се покаже някой, тя наистина би избягала с ужас от хотела, стигнаха до стаята. Александър отключи с  трепереща от вълнение ръка. Ралица пристъпи вътре и си каза: това е – няма връщане назад. Усещаше само как топлите му устни сантиметър по сантиметър тръгват по лицето ѝ. Притисна се нежно, вдиша мириса на кожата му и доверчиво се отпусна в ръцете му. Пусна се свободно, като в игра на доверие, в която политаш назад и нечии ръце здраво те хващат.

………Александър лежеше в хотелското легло и слушаше шума на водата в банята. От другата страна на стената горещите искрящи струи проблясваха на светлината и се стичаха по кожата на Ралица едновременно парещо и нежно, а тя застинала не смееше да помръдне. Обичаше водата и вярваше, че отмива умората, грижите, праха от лошите думи и ежедневните страсти. Сега обаче беше различно – струите се плъзгаха по извивките на тялото ѝ, за да запомнят следите от ласки. Толкова ѝ се искаше водата наистина да има памет и да ѝ помогне никога да не забрави нищо от това, което се случи. Дори тези чужди скучни и дезинфекцирани плочки, тази стая с легло, в което са спали толкова непознати хора, вече ще са част от малък отрязък от време, наречен любов.

Александър я пресрещна на вратата на банята, грижливо оправи хавлията, която се бе прилепила към тялото ѝ и скри Ралица в ръцете си. Внимателно я положи в леглото – беше я гушнал като малко дете. Главата ѝ лежеше на гърдите му и тя слушаше дишането му и глухия тътен на сърцето му.

– Знаеш ли, колко отдавна не е препускало така сърцето ми? Напоследък даже си мислех, че кражбата на минути спокойствие го лекувам. На младини една циганка ми каза много да внимавам като стигна четиридесетте, да не си разбия сърцето. Все си мислех за здраве, че става въпрос. Какво стана? Толкова се умълча! – попита я Алекс

– Когато ми е хубаво мълча, така се събирам. Затварям очи и всичко остава в мен. Нямам много думи за такива моменти. Радвам се простичко, че ги живея – Ралица леко наведе глава и целуна дланта му, после устните ѝ пърхащи и леки преминаха през цялото му тяло и спряха на неговите устни.

Тази игра можеше да продължи безкрай. Телефоните, времето, светът, всичко спря и се превърна отново в желание.

Обратният път към града беше като връщане назад във времето. Никой от пътешествениците обаче не бе сигурен, че го иска.

– Рали, моля те, кажи нещо! Добре ли си?-помоли я Александър.

– Беше прекрасно! Не зная защо и как стигнах до тук, но не съжалявам. Знам, че ще е тъпо да ти кажа, че ми се случва за първи път. Че не зная как ще го превъзмогна, но сега точно искам да изживея момента, угризенията оставам за утре.

– Поискай нещо от мен момиче! Предизвикай ме! Трябва ми само дума от теб! – гласът на Александър настойчиво искаше Ралица да му даде посока.

Думите му угаснаха в тишината. Жената седеше в колата облегнала глава на стъклото, внимателно се вглеждаше в прелитащите тъмни софийски улици, в светлините на домовете и бързащите коли. Светът изобщо нямаше намерение да спира своя бяг.  Само за тях земята бе спряла да се върти, за да слязат и избягат от лудницата на дните. Ръката на Ралица здраво стискаше неговата в опит да задържи момента. Някак си със сърцето си усещаше, че това е само миг.

Колата неохотно спря пред дома ѝ:

– Няма да те целуна за лека нощ, защото няма да мога да си тръгна. – каза Ралица и бързо изтича към входа на блока си. Не си обещаха нищо.

Александър почака Ралица да влезе и бързо потегли към околовръстното. В този момент телефона му звънна и глас на Ники се чу през колоните на колата:

– Как си? Прибра ли се да мина да се видим за малко. Нали знаеш ченгетата не обичат много телефоните – пошегува се приятеля му.

– До половин час съм у нас!

– Чудесно ще те чакам на улицата. – двамата се разбраха набързо.

Още от завоя Александър видя Николай, който седеше на пейката пред къщата му и си говореше с Дани. Александър паркира и се запъти към тях.

– Тате и сега да не ме изгониш, че имате да си говорите. – каза Даниел – Вече съм голям и няма нужда да се криеш.

– Няма, Дани, само малко ще си поговорим с баща ти, какво да правим през следващите дни – каза Ники – Нали сме отбор трябва да действаме заедно. Ето и за теб имам задача. Наблюдавай и пази майка си и се оглеждай някой да не те следи. Ама нали си гледал филми, гледай да не те забележат. Ако нещо ти се стори необичайно направо звъниш на мен. Същото се отнася и за баща ти – види ли нещо не действа сам, а ме информира.  Алекс цял ден съм седял на бюрото, хайде да поразходим кучетата с теб и аз да се поразтъпча.

Двамата тръгнаха да обикалят квартала. Беше тъмно и не искаха да рискуват с излизане извън селото.

– Какво става? Разбра ли нещо? – попита Алекс.

– Виж знаеш, че не е лесно и работим като с пъзел от факти, които повечето липсват. Тончев искал да започва нов бизнес, но бил обещал да продаде  на партньора си от Турция мястото си на пазара. За това ѝ бързал всичко предварително договорено да продаде и изчисти складовете си. В този момент той няма нужда от шум в системата. И точно тук се намесваш ти. Подозирам, че от асоциацията съзнателно са те избрали, с надеждата, че ще си мълчиш или пък ще го отнесеш, ако стане скандал. И в двата случая си на мушката. В момента  нямаш полезен ход, ще се опитам аз да помогна.

– И какво, аз да си мъча? Нали разбираш, че ако мълча също съм виновен! – Алекс едва се сдържаше да не се развика. Идеше му да се качи в колата и да тръгне да търси Тончев, въпреки че му беше пределно ясно, че нищо няма да произлезе от тоя сблъсък.

– Алекс, отдавна не сме ония момчета от казармата. Знаеш как стоят нещата. Имам лостове, с които да го накарам да се спре. Той също не би искал да пренапрегне ситуацията и да провали сделката. Всеки шум в пресата може да провали сделката му. Както се казва това може би е последния му шанс да се отърве от миналото и да стане ,,почтен“ бизнесмен. Знаеш добилия популярност израз ,,гущера ще си скъса опашката“. Новият инвеститор е почтен и не би допуснал издънките с цимента да продължат, но може и да се оттегли, ако много се разшуми. Така че остави на мен нещата. Ти само се погрижи за себе си и близките. Тончев за десет дена заминава в Швейцария, така че ще поемеш въздух.

– Благодаря ти за всичко – каза Александър – задължен съм ти……

Ники го потупа по рамото и двамата мълчаливо се разделиха. Александър се прибра и направо си легна. Умът и душата му бяха претоварени. Един от най-прекрасните дни в живота му. За първи път се усети, че върви по оная пътека, по която си мислеше, че никога няма да му се случи да премине. Ралица го поведе към място наречено с едни немъжки думи като, нежност, обич, страст които тай искаше да научи. Усещаше се готов на всичко за нея. Не знаеше какво точно значи това ,,всичко“, но много му се искаше да го направи. Да не мисли и пресмята, просто да я обича. Щеше да е много по-лесно тя да поиска нещо от него, но от друга страна я обичаше точно заради тая нейна плахост. Разбираше, че за Ралица случващото се беше също ново и плашещо. Той разбра как границите, които сама си бе поставила се разпаднаха и колко много ѝ костваше това. Това не беше жена от типа ,,любовница“. Това беше оная рядка порода ,,завинаги“. И ако имаш късмета да я срещнеш си струваше да я задържиш с цената на всичко. И точно сега, когато му се искаше да се посвети изцяло на това чувство и на тая жена, върху него се стовари с всички сили проблемът ,,Тончев“. Не ставаше въпрос само за него и за бизнеса. Семейството му беше на прицел.

Ралица се качи в асансьора, постоя няколко секунди неподвижна, сякаш бе забравила на кой етаж живее. Александър вече не я виждаше. Беше сама и не спираше да благодари на съдбата, че Валери беше далеч и Дея беше при родителите ѝ. Отключи вратата, събу се, остави чантата си и застана права до стената, сякаш се наказваше за нещо. Тя, която се опитваше да държи живота си под контрол, сега нямаше оправдание дори за пред себе си, че е направила несъзнателна грешка. Искаше го, знаеше до къде ще я отведе това желание, само не знаеше как ще си прости и ще може ли да запази само за себе си случилото се. А трябваше ли да си прощава и да крие? Никога не беше искала нещо скрито и малко.

Предстоеше ѝ поредната дълга и безсънна нощ! После си каза, че няма как да е сама в тази история – Алекс беше там, но какво знаеше тя за него? Не искаше да отива в страната на  въпросите, защото там бяха  съмненията. Кой беше този човек, който открадна спокойствието ѝ? Какъвто и да беше, с нея той е истински. Друга мисъл не можеше да понесе. Поне не сега.

 

15

Светла веднага забеляза, че нещо не е наред с Ралица. Същия ден бе довела племенника си на работа, защото нямаше кой да го гледа. Влезе в кабинета на Ралица с детето да ги запознае, но имаше толкова тъга в погледа на приятелката ѝ, че тя се стъписа.:

– Я се запознай и гушни Свилен! И веднага ми кажи какво става. – каза Светла.

– Ще го гушна, разбира се, толкова е сладък. На колко години е този чаровник?

– Вече е голям мъж, на две. На сестра ми е, ще го вземе след час, но сега се налага да го погледам. Наистина е сладък. Май ще се замисля и аз по-сериозно за наследник. Как е Дея? Да не е болничка и защо си толкова омърлушена? – Светла я заля с въпроси.

– Нищо няма, всички са добре – опита се да отбие атаката Ралица.

На вратата се почука и напористо в кабинета влезе Александър, като почти замръзна като видя детето в прегръдката на Ралица. Тя бързо се овладя. Седна на дивана и повика Алекс да се запознае със Свилен.  Светла усети напрежението в стаята и побърза да се измъкне :

– Оставям ви с това съкровище за малко. Грижете се за него, аз отивам да предам входящата поща на шефа и се връщам да го взема. Гледайте да го опазите!

Александър приседна до Ралица и се протегна да погали по крачето детето:

– Погледни колко са малки мокасинките му. Кога и Дани беше толкова малък?

Ралица мълчешком го погледна и в тоя момент той си помисли, че е толкова красива, че би могла да позира на някой ренесансов художник. Само велик майстор можеше да пресъздаде цялата красота и нежност, която струеше от нея. В сърцето му се събуди оня копнеж, който спасява човечеството. Копнежът да имаш дете и то точно от тази жена, и точно сега. Ралица прочете в очите му тая  мисъл. И знаеше, че ако това се случи това ще е най-съвършеното нещо на света. Толкова съвършено, че Бог едва ли би го допуснал в несъвършения свят, който беше създал.

Светла с трясък отвори вратата:

– Как сте, огледахте ли ми свиленото момченце? Леле, ако можехте да се видите от страни как го гледате? Няма шанс да ви го дам, има си майка и татко, но ви разбирам – прекрасен е. Рали ще мина по-късно да те видя като върна Свилен на майка му. А вие умната! – засмя се тя.

Стаята сякаш оглуша, след като Светла затвори вратата.

– Рали, как си – попита Александър, осъзнавайки, че нещо беше пропуснато – отивах на обекта и минах да ми подпишат едни документи в счетоводството. Не можех да не  те видя.

– Всичко е наред – Ралица сякаш чу гласа си от далеч и побърза да прекрати разговора – много съм заета днес. Просто ми останаха задачки от предишните дни.

Александър спонтанно потърси устните ѝ, целуна я, обърна се и си тръгна. Не и даде шанс нищо да каже.

Валери се обади минута, след като вратата се затвори.

– Как си, Рали? Извинявай снощи не можах да ти звънна, но явно и ти си била заета – нямах пропуснато повикване.

– Нещо упрекваш ли ме? – ,,Атаката е най-добра отбрана“. Тази тактика сработи веднага – Явно си бил много зает, но сега и аз съм заета, така че казвай бързо, ако има нещо конкретно.

– Е хей мило, как запали! Да не ме ревнуваш нещо – бъди спокойна и при мен е само работа.

– Защо, да не би да си загубил придружаващите те лица? – троснато попита Ралица

– Ееее, добре де! Почерпихме се и потанцувахме, но кълна се нищо повече! Хайде кажи как е Дея?

– Знаеш телефоните на нашите, като искаш обади им се!

– Добре, разбирам, че не ти се говори. Ще се чуем утре и само да кажа прибирам се след три дни, в петък, в два през нощта. Няма нужда да идваш да ме взимаш, ще се прибера с такси от аерогарата. Ще поръчаш ли нещо да ти купя?-  опита се да я умилостиви Валери.

– Нищо не искам. Хайде трябва да затварям – отряза го Ралица.

Валери беше сигурен, че ще ѝ мине. Такова си беше неговото момиче, търпи, търпи пък избухне. Но като си каже болката, бързо и минава. Май пак беше прекалил, но пък обичаше купоните и веселбите, и се беше поувлякъл. С колежките само флиртуваше, така минаваше за готин шеф и това помагаше, и в работата му. Но никога не забравяше, че най-прекрасното момиче си е неговото. Всеки път си казваше, че трябва от време на време да се старае повече. Ще ѝ размекне сърцето с някоя глезотийка от фришопа на летището.

Ралица се строполи на бюрото. И каква стана тя? Накрая си го изкара на Валери, не, че нямаше за какво. Но колко огромна вина имаше тя? Всъщност имаше ли изобщо някаква вина? Трябваше да спре да се пита, защото щеше да полудее. Не можеше ли нещата да се случват едно по едно и независимо едно от друго.

И точно тогава Светла влезе в кабинета ѝ и категорично и заяви:

– Ставай, отиваме на обяд и веднага всичко ще ми разкажеш, защото не мога да те гледам повече така.

– Светле, имам работа и не ми се яде. – каза Ралица

– Изобщо не съм те питала нищо! Ставай, защото ще ти види физиономията и някой друг освен мен и ще тръгне слух, че е дошъл краят на света.

Двете споглеждайки се се отправиха към близката градинка. Взеха си нещо попътно за ядене и се настаниха на една от сенчестите пейки. Нямаха нужда от публика.

– Какво да ти кажа, Светле. Понякога човек в нуждата си от любов може да направи грешка. И не знам дали грешката е, ако отхвърлиш любовта в името на спокойствието или е по-голяма грешка да се отдадеш на чувството. Та колко кратък е живота и колко пъти ще познаем истинската любов. А може ли всъщност най-голямата грешка да е това, че си мислиш, че си срещнал любовта,  а то да не е така и за някой да си само задоволяване на нагон и его?

– Рали, това изречение стана много дълго за човек като мен. Ще се оплета в мислите ти. Може ли да попитам, ти влюбена ли си в Александър? Нарани ли те нещо? Аз мога да го разсипя, заради теб!

Ралица нямаше сили да каже на никой истината до край, но нямаше и желание да лъже Светла.

– Всъщност наистина го харесвам и за това се измъчвам. Може би си търся оправдание за това, че го харесвам. Той няма нищо общо с моите разсъждения по темата.

– Да бе, няма нищо общо. Нали го гледам как те гледа. Е сигурно и нагона му работи. Хайде, засмей се! Никой не е пострадал. Имаш време, реши първо ти какво искаш.

– Няма ситуация, в която да обичаш двама души – по съвсем различни причини и все пак да е напълно искрено. Не мога да живея в лъжи. -Ралица бе готова да се разплаче.

– Ти сама ще решиш. Има много жени и мъже, които успяват да запазят семействата си и да имат щастлива връзка, извън тях. Това обаче за мен, а доколкото те познавам и за теб ще е непоносим товар. Само ми обещай, че като си дойде Валери, няма да се изтъпаниш пред него и да издекламираш какво се случва и какво мислиш. Преди да решиш на къде отиват нещата, запази всичко за себе си. Ще трябва да закрепиш на крехките си рамене, спокойствието на дома си. Мисля, че скоро ще се ти стане по-леко, след като обмислиш добре нещата.

– Знам, Светле, няма кой да вземе вместо мен това решение. А и какво толкова да решавам – човек трябва да се контролира. Проблемът е, че не мога да контролирам нещата. Чувствам се виновна дори за мислите, които минават през главата ми, а от друга страна не мога да спра да мисля за него. Искам да го виждам и да говоря с него непрекъснато. Понякога се залъгвам, че го правя защото така ще открия в него нещо, което ще ме отблъсне и ще ме накара да го намразя.

– А трябва ли да го намразваш? И защо – любовта е най-прекрасното чувство. Само трябва да си сигурна, че и за двамата това е любов. Боже, какви безнадеждни романтички сме. Явно няма да съм ти от полза, само те моля пази се и не бързай с решенията. – Светла стана и подкани Ралица да се връщат в офиса.

 

 

-16-

 

Александър не се сдържа и в ранния следобед звънна на Ралица:

– Здравей Рали, просто исках да те чуя. Добре ли си, много искам да се видим отново. Отдавна не си идвала на обекта. Искаш ли утре да обядваме в Луната. После ще видиш до къде сме стигнали. Мисля, че има с какво да ни похвалиш пред шефа си. -Александър замълча за миг – Ралица, искам те! Моля те, мила, нека се видим.

– До утре Алекс, при розите в 12,30 часа – успя да каже Ралица.

– Моля те прекраснице, кажи нещо, не ме оставяй така.

– Това май се превръща в телефонна любов. Целувам те и съжалявам, че не е на живо.

– Мога да дойда. Само кажи, че искаш. – веднага откликна Алекс„

– Имам нужда от малко време. До утре – затвори телефона Ралица.

Прибра се у дома веднага след работа. Зае се да чисти къщата и да подрежда. Когато приключи беше напълно изтощена и това ѝ помогна бързо да заспи.

Събуди се с усещането за нещо пропуснато. Първо се чу с майка си и Дея. Беше решила в почивните дни да им отидат на гости с Валери. После позвъни на Ира, приятелка от най-ранното детство – дори да не бяха се чували от много време, винаги продължаваха разговора сякаш преди минута е спрял. Говориха си общи неща – не посмя да ѝ каже. Угризенията ѝ надделяха и звънна и на Валери:

– Добро утро как си? Всичко наред ли е при теб? – попита тя.

– Добро утро мисля, че всичко е наред. Шефа е доволен от това как вървят преговорите, даже снощи почерпи в една супер кръчма. Сервират специално телешко и прекрасно вино към него….

Ралица престана да го слуша, нямаше и един въпрос ,,ти как си?“.

– Добре Валери, хайде трябва да те оставям и да тръгвам, че ще закъснея. Приятен ден

– Сигурно ще е приятен. Днес е ден за обиколка на града.

Ралица затвори телефона. Помисли си, че няма как да звънне, точно на този с когото иска да чуе. Тогава за първи път говори с Александър наум. Когато разумът ти казва, че не можеш всичко докрай да споделиш дори с най-добър приятел – поговори със себе си.

Заради поредното ходене до строежа тръгна на работа с колата. Пусна си музика и се съсредоточи в пътя. Трябваше по някакъв начин да издържи до обяд.

Преглеждайки телефона си, Александър видя, че има пропуснат обаждане от Николай. Веднага го набра:

– Здравей Ники, има ли някакви новини? – попита той.

– Чул ли си за един пернишки герой – Сандо или Сандокана го пишат по вестниците. С него се бил свързал Тончев, за да те сплаши. Той разхожда хората на Витоша, но има приказки, че познава и част от убитите и заровени в пернишките кариери. Знам, че повечето е митология, която си създават местните мутри, но ти внимавай. Ще те държа в течение до къде сме стигнали. Хайде оставям те – толкова по телефона. Не се притеснявай, ще те държа и аз под око.

– Не познавам никакъв Сандокан. Няма как да съм спокоен, но ти благодаря за всичко. Не мислиш ли, че ще е добре да отида при Тончев и да се опитам да се разберем очи в очи? – попита Александър.

– Хайде пак същото! Няма как да се разбереш с него. А и ти казах, че  Тончев е извън страната поне за три седмици. Сега на твоето мълчание и това на хората от асоциацията е заложена продажбата на бизнеса му и легализирането му като ,,честен бизнесмен“. А доколкото те познавам, ако отидеш на разговор, ще избухнеш и ще трябва да ти събирам костите по чукарите. Той ще сплаши теб за назидание на останалите! Докато се върне мисля, че няма да предприемат нищо. А и като видят, че си мълчиш може да ти се размине. Остави на службите да си свършат работата. Хайде поеми въздух и дишай спокойно.

И двамата – Ралица и Александър, едва дочакаха обяд и се отправиха към обекта. Паркираха почти едновременно в двора на строежа, поздравиха се и тръгнаха към кафето. Собственичката ги посрещна с радост и ги заразпитва, защо така дълго не са идвали.

– Всичко е наред -отвърна Алекс – имахме много работа и пътувания. Ще ни нахраниш ли с нещо вкусно?

Жената се разбърза и скоро масата им бе отрупана с вкуснотии. Само, че погледите на двамата посетители бяха не в масата, а един в друг.

– Рали, малко ми е трудно, когато мълчиш. Не мога да разбера какво мислиш, какво искаш и най-малкото, какво аз да направя? Сега те гледам, колко си напрегната и тъжна и си мисля, дали не сбърках нещо. Може ли да поправя нещата. – започна разговора Алекс.

– Ако ти е трудно с мен мога да стана и да си тръгна веднага! -отсече Ралица.

– Виж, знам че можеш да го направиш и това е най-лесното което мога да направя и аз, но искам да съм с теб тук и сега. Е може и на някое по интимно място да сме – не се сдържа Алекс – усмихни се. Тези устни са създадени за усмивки и за целувки. Толкова ги искам, дори и така леко нацупени.

– Стига Алекс, не се шегувай с мен! Аз също те искам, но се плаша от това желание. Знам, че съм голямо момиче. Знам до къде стигнахме и искам още, но сякаш това се случва в един друг паралелен свят, където няма пречки да сме двамата. Но в действителност не е така – не сме сами и можем да нараним не само себе си.

– Предизвикай ме Ралица и мога да направя всичко за теб. Отново ти казвам предизвикай ме.

– Но аз самата не знам, какво искам и до къде мога да стигна. Знам само, че не мога да остана в тази безтегловност дълго. И докато говоря това отново осъзнавам, че те искам сега веднага и най-безсрамно.

Без повече думи станаха, Александър остави една прилична сума на недокоснатата маса и с бързи крачки се отправиха към колата му. Бързаха сякаш земята пари под краката им. Изобщо не забелязаха, колата която караше след тях.

Тончев се бе разпоредил да следят Александър, да търсят компромати, както в работата му, така и в личния живот.

Данчо Бикът седеше в старото ,,Ауди“ и наблюдаваше изхода на кафе Луна. Вече втори път засичаше Александър Белев с една ,,страшна мацка“, както би се изразил той. Предишният път се бяха разделили на входа на строежа, но сега двамата с доста бърза крачка се отправиха към колата на Белев. Имаше някакво напрежение дори в това, че не се поглеждаха, а бързо се шмугнаха в колата. Личеше, че срещата им не е случайна. Може пък да изрови нещо гадничко и шефа ще му се отплати подобаващо. Бикът подкара след Александър и се опитваше, хем да стои по-далече, хем да не се набива на очи. Гледането на много криминални филми си каза думата, проследи ги успешно до хотела в края на града и побърза да се обади на началството:

– Шефе, тоя Белев е голяма беля, ако знаеш какво гадже е забил! Е сега е с него на хотелче, а женичката му дреме в Житен.

– Ще пратя още една кола да проследят и нея. Трябва бързо да разберем, каква е тая кифла? Ако тръгнат да излизат, карай след тях и ни дръж в течение. – разпореди се Сандокана.

– Нема да излизат, освен ако тоя не е некъв бързак. Отидоха направо на рецепцията. Ще знаеш, че не им е за първи път – оригиналничеше Данчо, доволен от себе си.

– Не дрънкай много, а внимавай да не изчезнат – отряза го шефът му.

 

– 17-

Ралица седеше на ръба на леглото, облечена в малката си черна рокля с все още разтворен цип на гърба:

-Ще ме закопчаеш ли, моля? – помоли тя. Имаше чувството, че след бурята от емоции душата ѝ омиротворена се носеше, като перце във въздуха. Имаше желание да продължи да лежи на рамото на Алекс, забравила за света и изпълнена с любов.

Алекс леко плъзна пръсти по кожата на гърба ѝ:

-Трябва ли да си тръгваме? -попита той. Гласът му сякаш угасна в тишината на стаята.

Ралица се облегна назад и усети голата му кожа на гърдите му по гърба си, притисна се леко към него и си помисли, че на света няма по-приятно усещане:

– Мога да те целувам непрестанно. Какво ми става? Устните ми залепват по кожата ти и се страхувам да не пропусна и милиметър неподпечатан с устните ми. – Тя се обърна, помилва го нежно и устните ѝ отново се сляха с неговите

– Така няма да си тръгнем скоро! – каза Ралица

– Аз и не искам да си тръгвам, а тази рокля е нещо, което изключително ми пречи и вгорчава живота ми, така че ако не искаш да ми причиняваш болка, моля те махни я!

Секунда по-късно роклята лежеше смачкана и излишна на пода.

Години по-късно когато се мъчеше да си припомни всичко, Ралица с изумление установи, че не може, колкото и да се стараеше, да каже колко срещи имаха в хотела. Това беше тяхното място, тяхното време, което нямаше край, защото те не искаха да свършва.

Помнеше една разходка на Витоша. Бяха откраднали час, два за себе си. Стояха на една от пистите, есенно тъжна и празна, а Алекс ѝ разказваше  за детството си. Как се е учил да кара ски на това място и колко много е обичал да идва тук. Говореше, сякаш я запознаваше с любимите си неща от живота. На връщане  Алекс спря колата до една хижа, погледна Ралица и пак потегли. Каза ѝ, че не иска и не може да я заведе на място, което няма да ѝ хареса. А тя толкова искаше да му каже, че всяко място с него щеше да е рай, но пак си замълча. Толкова се бе борил да стигне до това ниво в живота си, не можеше да повярва, че тази жена е с него и искаше най-доброто за нея. Разбираше, че го обича, но не го казваше, не искаше нищо и той адски се страхуваше, че тя ще се събуди от съня, в който е попаднала и ще си тръгне от живота му така тихо и неочаквано, както се и съгласи да влезе в онази хотелска стая. За това искаше всяка среща да е съвършена. Това обаче беше една много трудна задача, когато си козирог и имаш насреща си красива енигма – толкова раздаваща се и толкова неизискваща.

Алекс гледаше на тия няколко седмици, в които Тончев отсъстваше от страната, като на глътка въздух и мигове на относително спокойствие, които можеше да посвети на Ралица. Знаеше, че не решава проблема, но имаше нужда да бъде с нея. Не знаеше как да зарадва своето момиче. В мига, в който се прибра мъжът ѝ от командировка, Алекс усети как тя настръхна и постепенно се затвори отново в себе си. Опита се да я зарадва с нещо – влезе в един магазин и купи най-скъпият парфюм, само заради името му ,,Алхимия“, защото вярваше, че това между тях е точно такъв вълшебен процес. Ралица го прие и всеки път когато се докосваше до аромата му се пренасяше в един друг свят, свят на любов. Ароматът беше наситен и опиваш, като ориенталска приказка, толкова различен и необичаен за нея, точно като тяхната история.

Нямаше значение какво и как ѝ беше подарил, тя се радваше на всеки миг, разговор, парченце споделен шоколад и нежен поглед, защото това за нея бе самият Алекс или поне това, което можеше да има от него.

А Алекс толкова искаше да ѝ покаже, кой е, какво може и на какво е способен за нея, но все по-ясно осъзнаваше, че ако тя не го поиска, нищо не можеш да дадеш на сила. Обичаше я, искаше да ѝ го каже, но и не искаше и да я изплаши. Каза си, че сега няма да бърза, ще кара ден по ден и стъпка по стъпка. Сякаш има цялото време на света. И много искаше това да е времето  ,,заедно“. Не можеше да си формулира точно какво очаква от тая връзка, но като начало не искаше   да си представи, че всичко може да свърши и той да потъне отново в мъглата, в която живееше преди.

Нито за миг не допусна, че срещите с неговото момиче вече са обект на вниманието на Тончев.

Валери се прибра от командировката доволен от себе си и преливащ от  впечатления. Още първия ден накара Ралица да излязат на ресторант и цяла вечер ѝ разказваше за пътуването си, за сделката, за това как чужбина не понася на някои от колегите му. Много внимаваше да не и даде повод за ревност, ако се изтърве с някоя случка от лудите купони. Знаеше, че тя няма да разбере как понякога може да се забавляваш и без да влагаш чувства. Просто да живееш ей така за купона, да свалиш напрежението и да продължиш без да се обръщаш.

Ралица гледаше мъжа си и недоумяваше, как нищо не забеляза. Тя самата живееше с мисълта, че има огнен знак на челото, който ще му разкрие всичко. Всъщност имаше ли грях в това да обичаш и да искаш да си обичан? Това ли бе искала за себе си – живот с човек, който дори не можеше да усети какво се случва с нея? Самата тя осъзнаваше, че само дума от негова страна и тя щеше да си каже всичко. Само един въпрос я делеше от пълните самопризнания.

Какви бяха тия мисли, които минава през главата ѝ – та самопризнания правеха престъпниците. На това сега да замълчи се крепеше мира и целостта на семейството ѝ.

Разбраха се и още от петък вечер заминаха при родителите ѝ да видят детето. Дея беше на върха на щастието в центъра на вниманието на всички любими хора. Танцува, пя песнички, които бяха научили с баба ѝ и не спираше да разказва за разходките с дядо и за новите си приятели. Двата дни отлетяха неусетно. Тръгнаха си късно в неделя и мълчаха почти през целия път до София. Валери от време на време сменяше радиостанциите и се изнервяше на неправилно изпреварващите го шофьори. Друг път жена му щеше да се намеси и да го успокои, но сега просто седеше и си мълчеше потънала в мислите си. Когато паркираха пред блока Валери я погледна една такава омърлушена и каза:

-Дея ще бъде добре! Ако много ти домъчнее, другата седмица може да отидем и да я видим отново или да си я вземем.

Ралица го погледна и се зачуди, сега виновна ли да се чувства, че мъжа ѝ е толкова грижовен към нея или да му се ядоса, че отново си мисли, че всичко му е ясно. Не беше чувала Алекс от няколко дни. Имаха негласно споразумение да не си звънят в извънработно време и почивните дни. Тази мисъл също я изнервяше. Нали ме харесваш, даже може би обичаш, а се криеш и един телефон не можеш да вдигнеш? А може би пазеше нея? Господи, помисли си тя, защо всичко е толкова сложно, когато искаш най-простото нещо на света, само да си обичан!

Сандо или така наречения Сандокан се свърза с Тончев, веднага след като проучи нещата около приятелката на Александър Белев:

– Виж сега, нашият човек си има гадже. Една хубавица от ,,Строй-консулт-инвест М“ на Минев. Ралица Далчева се казва и май отговаря за обекта на Белев. Омъжена е с едно дете. Мъжът ѝ е някакъв голям търговец в чуждестранна фирма. Има едно дете и май за първи път се оплита в нещо такова, като извънбрачна връзка. Като ги гледам колко лесно се разкриват тия неща, ще взема да открия детективска агенция.

– Не бързай с изводите. Само ги следи, но от далече, за да не те забележат. Аз съм към края на преговорите за продажбата на фирмата. Много е важно сега да не стане издънка и инвеститорите да не побягнат. Белев може да се е уплашил и да не вири глава повече, но ние трябва да сме на щрек. Един път да си взема парите и се изнасям. Време ми е да се пенсионирам и да смуча коктейли на някое топло място. Проследи извозиха ли вече остатъците от оная партида цимент. На площадките за шлака в завода Кремиковци има мнооого място. Тъкмо ще понапудри софиянци като духне вятъра и ще го отнесе. Складовете да се изметат до прашинка, не искам никакви следи.

-Разбрано шефе. Да взема ли да я пораздрусам тая Ралица.

-Да не си посмял, Белев ще полудее като разбере, а и с Минев не ми се иска да се сблъсквам. Просто я дръж под око може да ни потрябва красавицата.

-Както кажеш, шефе. Айде и да ни донесеш подарък от чужбинско.

Толкова му беше писнало на Тончев, от мутрите около него и вечните им простотии. Вече му се искаше да стъпи на едно ново ниво. Не можеше да трепери всеки миг кой от момчетата му ще се издъни. Като се видяха с парички едни го удариха на пиене и курви, други затънаха в наркотици и никой не помисли за утрешния ден. Не искаше и не можеше все да ги влачи след себе си. Бяха свикнали да чакат някой да им намери работа, да им пази гърба и да им дава пари. Време беше да ги остави.

Беше натрупал значителни суми с разни далавери, успя да завладее пазара на цимента, но все не му стигаше и за това се забърка с турците. Купуваше от тях на безценица нискокачествения цимент и го продаваше с много добра печалба. Само дето се усетиха строителите и в медиите започнаха да излизат доста нелицеприятни статии. Точев взе да става неспокоен и реши, че е време да се оттегли и то не само от пазара, но и от страната. След голямото турско земетресение със срутените сгради, заради некачествени материали и немарливо строителство все по-често взе да си мисли, че трябва да се маха. Знаеше, че човек трябва да става от масата преди да вдигнат покривката. И точно нещата с продажбата на фирмата му потръгнаха, когато се появи Александър Белев и отново започна да рови. Трябваше да му затвори устата. Беше го посплашил и се надяваше да замълчи, още повече в бранша вече бе станало ясно, че ще се оттегля. Нямаше да допусне Белев пак да вдигне шум. С цената на всичко щеше да му затвори устата.

Два дена Ралица и Александър не успяха да се чуят. Той бе потънал в работа и грижи. Свърза се с охранителна фирма на свой познат и поиска допълнителна охрана за Даниел. Прехвърли част от работата си на своя  заместник и седна да поговори отново с Мария. Опита се да ѝ обясни, без да я паникьосва, колко е важно в следващите дни да бъде внимателна. Мария се беше поуспокоила и направо го попита, да не би да развива някаква невроза или параноя. Никак не искаше да повярва, че спокойствието ѝ е застрашено. Беше си платила за него. Знаеше какво не ѝ достига у дома, но беше достатъчно практична и се наслаждаваше на това което имаше. След това започна да го уговаря да отидат на гости на брат ѝ, защото скоро не се били виждали. Алекс почти се отчая като я слушаше. Все повече разбираше, че светът в който живееше жена му не е неговия. Там в нейният паралелен свят тя беше кралицата майка, до която тревогите на света не достигаха.

Александър нито за миг не допусна, че би трябвало той най-много да се пази. Мислеше, че ще го ударят чрез най близките му. Само момичето с къдриците  не излизаше от ума му, но и не искаше да свързва мисълта за нея с калта, в която го въвличаха и за това все отлагаше да я чуе. Там, при нея, беше неговото бягство.

Рано сутринта на втория ден Ралица позвъни на Александър. Нямаше обяснение за мълчанието му. Сбогом достойнство, но трябва да го чуя, помисли си тя. Телефонът му дълго дава свободно. Рали реши, че сега е момента да се затрупа с работа. Чака доста дълго докато погледна за пореден път стенния часовник в кабинета си, но явно днес стрелките му почиваха и мързеливо пълзяха по циферблата. Не издържа и след час отново позвъни и отново никой не ѝ отговори. Тогава внезапно реши, че трябва да говори много бързо с него по работа, без да знае какво точно ще му каже. Направи трети опит и когато, и тогава не получи отговор, твърдо реши, че той я избягва. За да се убеди, че е така набързо притича до телефонната кабина на съседната улица. Щеше да звънне от там и да види дали той ще си вдигне телефона, ако номера е непознат. Набра номера и зачака. След второто позвъняване той вдигна телефона и след секунда мълчание каза:

-Ало, слушам Ви!

Ралица рязко затвори телефона и трепереща изтича обратно в офиса. На вратата почти се сблъска със Светла:

-Ехооо, здравейте прекрасна! Какво става? – след миг видя, че на приятелката ѝ съвсем не ѝ е до шеги. Прегърна и я набута в кабинета ѝ.

-Хайде казвай какво има? Последните дни не приличаш на себе си. Ту летиш в облаците, ту плачеща тичаш по коридорите. Скоро всички ще те коментират и това няма да доведе до нищо добро. Като те знам колко си чувствителна не знам как ще го преживееш. Ако не искаш да говориш за себе си, моля те говори по принцип или като за приятел. Ако не искаш да говориш с мен звънни на твоите Ирка или Дани и говори с тях. Не го дръж в себе си иначе ще се взривиш.

– Много съм объркана! Не е проблем да кажа точно какво изпитвам, проблем е че не знам какво искам и докъде мога да стигна. Представи си, че харесваш един човек, знаеш че е нередно, но това е по-силно от теб. Това чувство те кара да търсиш вина в човека до теб, само за да си намериш оправдание, че се влюбваш в другия. В резултат на това, неща за които си проявявал разбиране към човека с теб до сега започват много да те дразнят и да намираш в това повод за постъпките и чувствата си. И в същото време си даваш сметка, че сърцето ти няма как да бъде контролирано. А после става нещо, и този който вече гледаш любов се издънва и ти се чувстваш ограбен и празен от съдържание.

– Чакай, чакай -прекъсна я Светла – ти се опитваш да решиш един древен въпрос! Кой трябва да управлява любовта – разума или чувствата? Не мога да ти дам съвет или решение и знам, че никой няма да може. Просто е, сама ще решиш, само карай стъпка по стъпка. Дай си време знаеш, че времето е най-добрия съветник и съдник.

-Но какво да правя докато чакам времето да реши. Знаеш ли в годините, в които съм с Валери, се е случвало да ме ухажват и аз да флиртувам, но мъжът ми винаги е усещал и е намирал начин да ме приземи до себе си, а сега ме приема като част от пейзажа и не разбира какво се случва!

– Хей, а ти само чакаш, като те познавам, да го погледнеш и веднага да му разкажеш и мислите си дори по темата. Мисля, че просто искаш да те спре. – сериозно каза Светла. – Ако наистина искаш това, спри се сама и не го натоварвай, преди да се е случило нещо фатално. Рали, любовта е прекрасно чувство….

– Но може ли да направя някоя глупост, заради неподходящ човек?

– Никой не ни е обещал, че животът ще е справедлив. Мисля, че ти си умна и ще направиш правилния избор. Какъвто и да е, и който и да е той, знай че аз те подкрепям. Когато обичаш някого няма как да го определяш като ,,неподходящ“ човек. Той става твоят най, най!

Ралица прегърна приятелката си и избухна в плач. Не можеше да ѝ каже, че тя вече е минала оная граница, която за нея беше невъзвратима. Беше преспала с Алекс,  вярваше, в това че е било любов, а не просто секс. Никога в живота си не бе правила ,,просто секс“. Но той нямаше как да знае. Момичетата постояха прегърнати няколко минути, докато Ралица постепенно се овладя и престана да хлипа. Избърса очи и в опит за усмивка тихо каза:

– Благодаря ти, Светле!

– Пак заповядай и не чакай да тегля с ченгел думите от устата ти. Сега ще ти стане по-леко и по-трезво ще погледнеш на картинката. Представяш ли си, ако влезе шефа и ни завари така, как ще ни се зарадва. Ще реши, че фирмата е фалирала. Хайде сложи си служебната усмивка и да действаме. Ако искаш утре да обядваме заедно?

– Може, ако не се налага да ходя до Белев на обекта.

Светла леко поклати глава. Тя отдавна се бе досетила кой е извора на сълзите на Ралица, но замълча, за да не я нарани.

Алекс видя, че има няколко пропуснати повиквания от Ралица, но управителният съвет не беше свършил и той реши, че ще върне обаждане по-късно. После дойде позвъняване от непознат номер и той вдигна уплашен, че може да е нещо свързано с Даниел. Отсреща замълчаха. Дали не го пробваха, Ники го беше предупредил да е готов за всякакви провокации. Извини се на колегите си и се върна в кабинета си. Упокои се едва след като се чу с Дани и Мария и разбра, че те са си у дома на сигурно място. Напразна тревога, но напрежението от последните дни си казва думата. Понечи да се обади на Ралица, но реши, че е по добре да отиде направо до офиса ѝ. Така щеше да вентилира напрежението.

В офиса на Ралица имаше събрани накуп хора, които обсъждаха някакъв нов проект. Тя го погледна и помоли да изчака, докато срещата свърши. Алекс застана подпрян на стената в обления в студена, бяла светлина коридор. Започна да брои поставените до стената столове за посетители в опит да убие времето. Същото това време, което бе нужно на Ралица да скрие чувствата превзели я в мига, в който го видя на вратата.

След около половин час Ралица изпрати до вратата колегите си и делово покани Александър в кабинета си. Студенината, която лъхаше от нея сякаш бе охладила и атмосферата в кабинета – той изглеждаше стерилно чист и подреден и не предполагаше и грам непрофесионализъм

– Здравей Александър, слушам те – обърна се тя към него и така го стъписа с тона си, че той се почувства готов да рапортува за напредъка по дейностите на строежа. После се овладя и я погледна закачливо:

– Нещо случило ли се е? Пропуснал ли съм нещо?-попита той.

– Не мисля, че се е случило нещо. Просто не те очаквах и съм готова да чуя повода за присъствието ти тук.

– Искаш ли да пробваме от начало – попита той – нещо не се получи от първия път. Здравей Ралица, липсваше ми! Видях, че си ми звъняла, но бях зает и нямаше как да ти вдигна. За това реших, че е по-добре направо да дойда, защото така ще мога да те видя. И бях прав, тези синьо-зелени мълнии в очите ти бяха непознати за мен.

Нямаше как да го попита, а колко е удобно да вдигаш на непознати номера, защото достойнството ѝ направо щеше да пропадне с няколко етажа надолу. Усещаше как ѝ трябва само още една сричка и вече щеше да му е простила.

Той се обърна рязко към вратата и тя за миг помисли, че си тръгва. Направи крачка завъртя ключа от вътрешната страна и без повече думи се приближи към нея гушна я в мечешката си прегръдка и ръката му бавно пропълзя по гърба и. Копринената ѝ блуза направи допира му още по чувствен и разтапящ, а устните му изтриха паметта ѝ и всички лоши мисли отидоха незнайно къде.

– На работа съм и не редно, това което правим. Всъщност никъде не е редно да правим това – отдръпна се Ралица.

– И кой каза, че не е редно? Той дали знае каква болка ми причиняваш точно сега, като ме отблъскваш. Хайде момиче, не бъди лоша с мен. Кога можем да се видим отново насаме? – той зарови пръстите си в тъмните и къдрици и вдиша аромата им.

– И до къде ще ни заведе това виждане? Моля те, нека не водим тук и сега този разговор, нито му е времето нито мястото! Ако успея ще мина следобед до обекта и после може да се разходим около езерото. Само разходка и разговор! – категорично го предупреди тя.

– Добре, слушам, но въпреки това си мисля, че стаята в хотела няма да попречи на разговора ни. – гледаше я той с очи на малко дете.

По-късно следобед се чуха и се разбраха направо да се срещнат на Панчаревското езеро, защото и двама излизаха от графика, закъснявайки със задачите си.

Докато караше към мястото на срещата Ралица сама се питаше какво прави и защо е тръгнала натам? Как ще се върне у дома и ще погледне в очите Валери. А всъщност Валери с какви очи ме гледа? Кой от нас е съвършен, а и необходимо ли е да сме? Съвършенството за всеки има различни параметри. Какво е това нещо, което има Александър, и което го прави по-добър от мъжа ѝ? Веднага си помисли, че това сигурно е най-глупавата ѝ мисъл за деня. Влюбваш се в някой и той за теб става единствения, и най-съвършения на света. Виждаш всичко в него и добро и лошо, но не мериш, а просто го обичаш. Лош късмет ли е, ако срещнеш голямата за теб любов, тогава когато вече не си свободен. Или е прекрасно, че изобщо си го срещнал, независимо от обстоятелствата. Въпрос на избор е на какво си готов, за да сте заедно. И тогава взимаш везните и започваш да мериш. Слагаш от една страна щастието, твоето личното, а от другата това на хората, които ще станат косвени жертви – детето, съпругът, спокойствието на родителите, миналото което си имал…..И мечтата ти за пълно щастие и голямата любов започва да избледнява. Понякога даже може да си мечтаеш, че човека до теб е виновен с нещо или ти изневерява и така ти ще имаш оправдание, че ще го напуснеш или ще му изневериш. Но в живота нещата не се случват, така че да са ни удобни.

Всички философски мисли се изпариха от главата ѝ когато видя Александър и той я скри в прегръдката си.

Времето бе прекрасно и сякаш за дни есента се бе настанила трайно около езерото. Мекото есенно слънце правеше слънчеви зайчета с вълните на езерото, плъзгаше лъчите си между златно-червените листа на дърветата и безшумно се люлееше на гребните лодки. Беше толкова нереално красиво, че двама смълчани вървяха по алеята прегърнати. Не съществуваше нищо друго, освен тяхната среща, тишината на езерото и безкрайния копнеж да се докоснат.

На трибуните до езерото отново беше празно и двамата седнаха държейки се за ръце като деца.

-Рали, как си? Можеш да ми кажеш всичко – каза Александър – за съжаление мен ме няма много по приказките. Предпочитам действията, но в конкретния случай много ми се иска да ми помогнеш и да ми кажеш какво се случи днес? Може би още не ме познаваш, нужно е само да попиташ и ще ти кажа. Сам не знам какво да ти разкажа, защото не искам да те товаря, но се опитвам колкото е възможно да съм искрен.

– Не трябва да те карам да се чувстваш като на интервю, но много ми се иска да знам всичко за теб, да те докосвам и целувам непрекъснато, да ти имам доверие и напълно осъзнавам, колко много е това.

– Тогава да започнем от някъде, например от целувките и докосването, защото това ми е любимо – каза Алекс докато устните му вече покриваха нейните, а ръцете му се опитваха колкото се може повече да я обхванат.

– Алекс, – пое въздух Ралица -държим се като ученици!

– И аз така мисля – засмя се той – за да сме по-сериозни предложих да отидем в хотела, но ти настоя за разходка. Не е късно да се поправим!

– Кажи ми имаш ли някакви проблеми, така се потопяваш изведнъж, че не зная какво да си мисля? Да не е отново Тончев, казах ти че шефа може да помогне.

– Не го мисли, заел съм се с нещата и ще се оправя. Мисли за мен и колко те желая, как харесвам това да сме заедно. Какво да правя, като толкова много те искам, а толкова малко те разбирам. Когато ме целуваш, когато ме докосваш усещам, че ставаш част от мен, а после замълчаваш, отдръпваш се и аз не разбирам бъркам ли нещо?

– Може би имам нужда първо аз самата да се разбера. – извинително каза тя.

– Имаш думата ми, че съм търпелив, но нещо ми пречи да спра да те целувам.

Някъде зад тях, скрит между дърветата Бика ги наблюдаваше и се чудеше, тия двамата какво се натискат като ученици и какво толкова много се обясняват, свършиха ли хотелите та висят на тия трибуни? Беше огладнял и изнервен и не му се клечеше в храстите. Понаедрялата му фигура едва се побираше в дънките и приклекналата поза направо караше костите му да скърцат. Идеше му да отиде и да прасне един на тоя сваляч, така че да потъне в езерото. Извади фотоапарата и направи няколко снимки. Дали няма да може да изкара някой лев и от мъжа на тая красавица. Знаеше, че не трябва да предприема нищо без знанието на шефа. Може би щеше да го убеди да изкарат още парички. Да види и той, че има гениални идеи.

Алекс и Рали поседяха още половин час край брега и тръгнаха на обратно, към града и всеки към дома си. Ралица се ядосваше сама на себе си, какво и пречеше да бъде до край искрена с него? С нищо не ѝ бе показал, че връзката им за него е само игра, но и не обещаваше нищо, чакаше тя да реши какво иска.

Разделиха се с обещанието през следващата седмица да намерят начин и да се измъкнат заедно за цяла нощ.

След три дни Ралица замина в командировка, в Пловдив. Имаше работа за няколко часа, но реши да остане да нощува в града и после да се прибере. Срещата и без това свършваше привечер. Щеше да си почине и да помисли как да вкара в ред живота си. Александър разбра от нея къде ще бъде и реши да я изненада. Пришпорвайки колата, бързайки да стигне при Ралица успя да се измъкне без да иска от преследвача си. Уличните задръствания направиха така, че Бикът го загуби. Магистралата до Пловдив бе готова и колата се залепи за пътя и неусетно го отведе до града на тепетата. Александър бе запазил апартамент  в Тимонциум, един от най-хубавите хотели в града. Настани се, взе душ – и звънна на Ралица:

– Къде е моето момиче! Как е Пловдив? – небрежно попита той.

– В Стария град съм. Приключихме и се прибирам към хотела. Реших да мина от тук и да се порадвам на малките красиви улички и да се почувствам, като ,,калдъръм кокона“ от Възраждането. Тук наистина е прекрасно.

– Искаш ли компания?! – попита той.

– Какво искаш да кажеш? Наистина ли си тук? Къде си – не спираше да пита и възкликва Ралица.

– Нека да се видим след тридесет минути на входа на Античния театър. Чакай ме, каза Алекс и затвори телефона.

Ралица се разтрепери от вълнение и от вечерния хлад. Забърза по калдъръмените улици на града по-стар от Рим и Атина, и съвременник на Троя. Нощта вече приготвяше тъмносиния си воал изпъстрен с ярки звезди, с който да покрие града. Лекият вечерен хлад раздвижваше на талази въздуха и носеше аромата на есен. Кога и къде ще намериш по-подходящо място от това да срещнеш любовта? След минута пристигна и застана под една от светналите, току що улични лампи. Александър я видя от далеч, стоеше като ангел облян в светлина. Приближи и я целуна преди да са си казали ,,здравей“. Нямаше нужда от думи. Той беше тук. Хвана я нежно през кръста и я поведе по старите Пловдивски улички видели толкова любов и раздели. Двамата вървяха по изумителните възрожденски улици, преминаха под Хисар Капия и седнаха в малка винарна разположена в двора на изписана в охра възрожденска къща. Вечеряха и бавно отпиваха от омагьосващото червено вино, сипано в малки канички, на дъното на които стояха по няколко резенчета дюля. От лозите над главите им висеше натежало и пълно със сладък сок грозде, а полуизсъхналите лозови листа нашепваха някаква стара приказка докато танцуваха във въздуха раздвижван от вечерния полъх на вятъра.

– Нямахме наше Соренто, но имаме тази Пловдивска вечер и си струва всеки миг да бъде запомнен. – каза Алекс.

– И аз си мислех, че това е един от онези дни или часове, които човек помни с любов, докато е жив. Атмосферата на Стария град ни прави романтици и ни кара да мечтаем. Звуча като сладникава девойка от Възраждането с чадърче и рокля с къдрички, но е толкова хубаво, че изобщо не ме интересува смешна ли съм.  – допълни го Ралица.

– В моя живот не е имало много такива мигове. Винаги ми се е налагало да работя и пак да работя. Имало е случаи да ходя по къщите да пренареждам керемиди и да чистя комини, само да изкарам някой лев. Напоследък с повечето работа и пари, дойдоха и други ядове. Но ти не го мисли това, аз ще се оправя, много е важно да имам тази спокойна вечер само с теб. Бях искрен като ти казах, че съм срещал и бил с различни жени, но не съм си и мечтал да ми се случи всичко това. Знам, че ситуацията е необичайна и за теб. Че няма лесен път и си представям колко ти е трудно, но аз съм готов да чакам. Нека сега, тази Пловдивска вечер си направим най-големия подарък, да сме заедно и да сме единствените хора на света. Не съм те срещнал пръв, но съдбата ми дава шанс да съм точно с теб сега. Толкова те искам, а уж на моята възраст страстите започват да улягат. Може някой да го нарече криза на средната възраст. Не ме интересува. Искаш ли да ставаме? Да минем през хотела ти и да ти съберем багажа. В Тримонциум ни чака едно огромно легло, в което искам да ти покажа за какво си мечтая.

Платиха и поеха към хотела. Този път Ралица леко го подръпваше за ръката сякаш го приканваше да побързат. Апартаментът беше прекрасен с един дискретен лукс, който успяваше да съхрани и чувството за уют. Александър бе поръчал огромен букет от слънчеви есенни хризантеми, който грееше от холната масичка.

Ралица нетърпеливо започна да разкопчава копчетата на ризата му. След минута се озоваха в банята, където дискретната светлина и проблясващите струи на душа ги обгърнаха. Тя вече не се срамуваше от голотата си, а изпъната като струна на пръсти, протегна ръцете си нагоре и се остави на ласките на водата, и на ръцете на Алекс….

Събуди се гушната в обятията му и лекичко започна да целува всеки сантиметър от това тяло, което ѝ бе донесло толкова наслада и обич. Мисълта, че след малко си тръгват напълни очите ѝ със сълзи и тя леко се обърна с гръб към него, за да не може да ги види. Алекс я придърпа към себе си и телата им си паснаха, като лъжички едно в друго.

– Какво става любов? Наспа ли се? Мислех, че нямам да имам сили да отворя очи, но като усещам допира на кожата ти си мисля, че си ми върнала часовника с годините назад във времето. Къдриците ти са още сънени и прекрасно разрошени, и така ми се иска да покрият лицето ми. Хайде пробвай мога ли да понеса още любов – каза Алекс през смях.

Чак след закуска и двамата включиха телефоните си. Докато събираха багажа си проведоха по няколко телефонни разговора и накрая се погледнаха седнали на дивана и малко объркани от крачка, която трябваше да предприемат.

Брадичката на Ралица леко потрепери:

– Трябва да тръгваме!?

– Може и да поостанем. Само кажи, ще се поразходим из града и ще тръгнем по-късно.

– Но ще тръгнем. Няма смисъл да отлагаме. Ще стане по-трудно.

– Не го приемай така. Малко по малко и ще направим каквото трябва. Понякога съдбата сама си знае работата.

Започна най-дългото пътуване до най-тъжната табелка – София!

 

18

 

Сандокана беше бесен, не очакваше така тъпо да им се измъкне Белев. Цял ден обикаляха около строителните му обекти, около дома му и офиса, но никакъв не го видяха. Бикът отнесе един скандал от шефа и така, и не можа да сподели с него гениалната си идея със снимките на двете гълъбчета. Тончев не прие много драматично изчезването на Александър Белев, но за пореден път си даде ясна сметка, че иска колкото се може по бързо да се отърве от сегашното си обкръжение и да се изпари от страната. Още няколко седмици и щеше да финализира сделката, до тогава щеше да държи под око Белев и ако се наложи и да го посплаши, само да си затваря устата.  След седмица се прибираше в България и щеше да забърза нещата със сделката. Сега щеше да поработи с адвокатите си в Швейцария, да доразпредели авоарите си в различни сметки и офшорки. Жена му тъкмо ще поизпразни Женевските магазини – нямаше насита в обикалянето и пазаруването. Беше накупила подаръци за деца и внуци, и безкрайно много тоалети, с които да дефилира по светските партита.

Александър остави Ралица до дома ѝ и отиде направо в офиса. Работата него чакаше. Секретарката го гледаше малко учудено, защото никога не се бе случвало шефа да зачезне така, без да ѝ каже дума. И ето го идва с вчерашната риза, ако не го познаваше щеше да си помисли, че сериозно е хлътнал по някоя. Тя неволно разбираше за забежките му, беше с него от много години. Някак усещаше, че това бяха мимолетни връзки. Но сега имаше нещо необичайно. Александър Белев да изчезне без да ѝ каже нищо, и да се появи със старите дрехи, не беше се случвало.

Александър се преоблече в гардеробната до кабинета си и още докато закопчаваше ризата си заразпитва Ани, какво спешно има на дневен ред. Той успешно съчетаваше ролята на човек, който едновременно бачка с момчетата на строежа и менажира просперираща фирма с международно участие. Ани Спасова беше дясната му ръка. Наближаваше петдесетте, но продължаваше да е дискретно красива и изключително лоялна. Знаеше няколко езика и беше незаменим помощник за всичко. Беше пренесла вродения си финес и в кабинета на шефа си, като така внасяше допълнителна класа в строителната фирма. Едновременно с това тази деликатна жена се превръщаше в непреодолимо препятствие, когато се налагаше Белев да не бъде обезпокояван. Беше се научила да пази тайните на шефа и на фирмата повече от личните си такива.

– Шефе, мога ли с нещо да бъда полезна? Чух за ядовете ти с Тончев исках само да кажа, че много съжалявам и се надявам бързо да се отървеш от него. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

-Благодаря ти, Ани! Аз така и така разчитам на теб. Хайде сега да ми разкажеш какво се случва тук. Бързо трябва да наваксам.

Двама седнаха около заседателната зала. Ани Спасова започна да му подава един по един документи за подписване и неусетно го въведе в ритъма на работата.

Ралица се прибра, оправи си багажа и чак тогава реши да звънне на Валери:

– Здравей, как си? Исках само да кажа, че се прибрах и вече съм си у дома. Имаш ли нещо да поръчаш?

– Здравей красавице! Липсваше ми. Направи нещо за вечеря или ако си уморена поръчай пица. Нямам търпение и аз да се прибера. Имам неприятното усещане, че нещо ми липсваш последните дни и искам да си наваксаме.

-Добре, чакам те! – Ралица затвори телефона и си помисли, че нещата винаги могат да станат и по-лоши. Сега не беше момента за внимание и нежност от страна на Валери. По-просто щеше да стане, ако ѝ се разсърди за нещо, ако замине в командировка или просто се запие с приятели. Не можеше да си представи, че може да легне с него и той да не разбере какво става или тя да изтърве случайно име или дума, която не трябва. Не искаше да бъде драматична, но познаваше този вид любов от романите, а там винаги беше така сложно.

Всъщност се оказа лесно. Валери се прибра, вечеряха и си легнаха, и тя прави секс със собствения си мъж с усещането, че точно тук не е на мястото си и изневерява на Алекс. Оказа се по-просто, отколкото в представите ѝ. Валери бързо заспа и тя остана да лежи в леглото изтерзана от мисли, загледана в тъмното и сигурна само в едно – такъв живот не е за нея. Може би някой друг можеше и да живее така, но тя не би могла. А още не е готова да предприеме нещо. А и беше ли ѝ обещал нещо Алекс? Решението трябваше да е нейно, както и отговорността. Какво ли искаше да каже той с неговото ,,предизвикай ме и съм готов на всичко“, но нали самата тя все отклоняваше разговора. Сипеше романтични глупости и се движеше като махало на часовник. Тя взе решението да се среща с Алекс, тя си разреши да се люби с него, тя взе решението да изневери на мъжа си, значи сега трябваше да събере сили и да реши какво ще прави.

Валери се събуди и за пореден път през последните дни и установи, че е сам. Жена му отново бе побързала да излезе. Това започваше да не му харесва. Беше свикнал да е центъра на света ѝ, да му е удобно и уютно с нея, а и я обичаше по свой си начин. Тя не беше много изискваща. Прощаваше му лесно, грижеше се за него и Дея, беше красива и умна. Пък и той правеше всичко по силите си да напредва в работата, да носи пари и да задоволява нуждите на семейството си. Поне така си представяше Валери идеалното семейство. Някакво червейче, започна да се загнездва в главата му, дали снощи нещо не беше малко по-различно в леглото. После се усети, че е гладен и се съсредоточи в това да си направи закуска. Ралица този път бе пропуснала да се погрижи.

Ще гледа да я изведе на обяд тия дни и да я изненада. Това си беше неговата жена и трябваше да ѝ обърне малко повече внимание.

 

-19-

 

По това време Ралица вече беше при Минев, за да му разкаже как вървяха нещата в Пловдив. Тази година искаха да са по-активни участници в Международния Пловдивски панаир. На срещата бяха научили по нещо и за историята на панаира, който съществуваше от времето на Стефан Стамболов през 1891 г., и това че още в ония времена неговата цел е била да подкрепя прохождащата българска индустрия. Щяха да направят своя щанд в палата ,,Тримонциум“ и само тя знаеше защо името на залата я караше да се усмихва. Много години по късно индустрията в България за пореден път се опитваше не само да проходи, но и да гони световни мащаби.

– Рали, виждам, че си доволна от възможността да си част от тазгодишното изложение и затова ще ти възложа грижата за гостите ни от чужбина, които ще дойдат на изложението. Консорциума от години се опитва да навлезе на пазара на новите строителни технологии и сега е момента да покажем, какво предлагаме. Ще имаш ли проблем с отсъствието от къщи и пътуването.

Ралица го увери, че с радост ще поеме тази задача, и че няма да има проблеми у дома. И за миг не помисли, че Валери може да има нещо против. Всъщност все по-рядко се питаше какво ли би казал мъжът ѝ?

Александър разходи кучетата рано сутринта, изпрати Даниел на училище, закуси с Мария и тръгна на работа. Щеше да има работа до късно вечерта и затова реши да си подари едно по-спокойно утро. Обади се на Ралица от колата:

-Здравей Рали, как е моето момиче? Подари ли на света една усмивка тази сутрин? – весело я закачи той.

– Здравей Алекс! Липсваше ми снощи, но да усмихвам се сега на теб и на света, защото те чувам.

– О, Рали като ми говориш така и направо забравям на къде съм тръгнал, момиче как се пееше в една народна песен: ,,Момиче малък, дяволо, не ми минавай през двори, не ми създавай ядове.“- Алекс весело затананика.

– Да знам я, но знам и продължението ,,че малко ли са моите, та де да дяна твоите“. Защо ли всичко не беше толкова простичко и лесно като в песен?

-Винаги съм насреща да помогна. Как мина снощи?  – попита той и за пореден път видя в огледалото за обратно виждане тъмно синята кола, която сякаш го следваше още от Житен.

– Всичко е наред, изненадващо добре се владея. Добивам опит в лъжите.-малко тъжно каза Ралица.

– Всичко ще се оправи и ще се почувстваш по-добре. Нека само вървим крачка по крачка напред. Как си днес, мога да мина да те видя по някое време и без това ще нося документи в счетоводството. Само искам да ми обещаеш, че ще ме изгониш, защото иначе аз няма да си тръгна. И ще се държа неприлично. Хайде оставям те, Рали до по-късно.

– Целувам те и до скоро! – отвърна му тя.

Александър Белев ускори колата, на фона на звучащата по радиото Мадона. Пътят беше слабо натоварен и той отново видя колата, следваща го от доста време. Помисли си да се обади на Ники, но реши, че няма да става параноичен. Набра телефона в офиса, където Ани Спасова вече беше подредила срещите за деня му.

-Ани, моля предвиди ми два часа, трябва да мина и лично да говоря със счетоводителката на консорциума за авансовите плащания по договора. Измести срещите и без това ще стоя до късно.

Плановете на Александър да се види с Ралица се провалиха. Офиса ѝ бе препълнен с хора и той само ѝ помаха надничайки от вратата. Обещаха си да се чуят по телефона.

Валери се появи в кабинета ѝ десетина минути преди обедната почивка:

– Здравей момичето ми! Дошъл съм да обядваме заедно. Надявам се, че ще имаш време.

Ралица почти замръзна от изненада и от преподположението, че мъжът ѝ нещо е разбрал или е усетил. Чак сега се замисли на колко места бяха вървели с Александър за ръка, къде я беше целунал и пред кои очи. Изведнъж осъзна, че до този момент нито за миг не ѝ бе минало през ума, че Валери може да разбере нещо не от нея, а от някой друг и колко различно изглеждаше това сега дори в нейните очи. Господи, аз съм една обикновена тъпа курва. Идеше ѝ да се разплаче и да си признае всичко. От малка я бяха научили, че като стане нещо най-добре е да си признае.

Седнаха в най-близкото заведение за хранене, поръчаха си обяд, но Ралица не можеше да преглътне и залък. Валери няколко пъти я подкани да хапва салатата, която стоеше непобутната пред нея, но така и не му дойде наум да попита какво се случва. Може би заради някакво си негово чувство за вина, той не спираше да ѝ разказва за своите си служебни грижи и задачи, като така си мислеше, че ще получи прошка за вечните си отсъствия. За пореден път вярваше, че така добре я познава и знае защо е това нейно тревожно и мрачно настроение през последните дни.

В главата на Ралица въображението ѝ рисуваше картини, как се изправя, казва на Валери, че е спала с Алекс и той полудява, или се хваща за сърцето, или ѝ крещи пред света, как дига телефона и разказва на майка ѝ и как милите ѝ възрастни родители умират от срам заради нея, а Дея плаче в цялата суматоха. А Алекс с всяка картина се отдалечава и става далечен мираж. И Ралица мълчи. Залепя устни завинаги. Мълчи и преглъща отровата от неизречените, скрити тайни. Отрова, от която няма спасение и с години ще руши тялото, и душата ѝ.

Не посмя да се обади на Алекс през следващите два дни, а и той също не я потърси, опитвайки се окончателно да реши проблемите, в които се бе оплел. Страхът, че преследвача му може да е открил и връзката му с Ралица, не му даваше покой. Точно нея не беше защитил, а и не му раждаше главата как да я опази. Не му се искаше да допуска Николай толкова навътре в живота си Ограничи до минимум разговорите по телефона страхувайки се да не го подслушват. Нямаше представа до къде бяха стигнали преследвачите му, в желанието да угодят на Тончев.

Ралица отново се люшкаше от една крайност в друга. Ту си казваше колко лесно щеше да приключи всичко, ако Алекс се бе отказал от нея и затова не я търси. Ту искаше да изтръгне сърцето си, което я присвиваше при всяка мисъл за него. Явно не беше ѝ писано любовта да се случи и да остане с нея. Добре, че беше работата, сметките, отчетите, работните срещи, проектите и милион още ежедневни неща. Влизаше в една задача и щом приключеше на мига преминаваше към следващата, нито миг покой, нито секунда свободно време. В къщи се превърна в образец на най-добра домакиня. Изчисти, изми прозорците, изпра пердетата, не спираше да готви и угажда на Валери с любимите му вкуснотии. Опита се едната вечер и успешно го прелъсти, след което едва не се разплака в присъствието му. Мъжът ѝ видя влагата в очите ѝ и я прие като резултат от емоциите породени от секса. Заспа бързо, доволен и успокоен, че тя му е простила. Но нощите, нейните дълги и безсънни нощи, те бяха страшни. Там празнотата беше най-голяма. Тишината – най-оглушителна.

На петия ден Александър направи всичко възможно да се види с нея. Измъкна се от преследвача си, влизайки през единия вход на МОЛ-,,Рай“ в центъра на града и бързо измъквайки се от другия вход докато, карайки бавно между подземните етажи Бикът търсеше с поглед колата му.

– Здравей, Рали – усмихна се Александър пристъпвайки в кабинета ѝ – явно ни е писано на интервали от по няколко дена да се чуваме. А може би това е максималния срок, който мога да издържа без да те видя или чуя.

– А защо изобщо трябва да издържаш. Не се чувствай задължен да ми звъниш или да ме търсиш.- огорчено попита Ралица.

– Не, не съм съгласен да започваме всеки път отново. Ти си моето момиче и нищо не се е променило.- погледна я в очите той.

-Не, не, не съм твоето момиче – прекъсна го Ралица – хайде да не си създаваме илюзии. От това само ще ме боли, а за теб не знам….Може да си почешеш егото с тази свалка. – с болка довърши тя.

-Какво се е случило? Явно много съм загазил, много повече отколкото мога да си представя. Моля те Рали, или тръгваш сега с мен и отиваме на място, на което можем да говорим спокойно или оставам тук в кабинета ти и няма да мръдна докато не разбера какво става. Вярно, че не се обадих, но имам причина. Всъщност, и ти не ме потърси. Явно това е било знак, че се случва нещо по сериозно.

-Най-сериозното, което се случва е това, че не съм свикнала със скритото, малкото, лъжливото и грешното в живота. – каза тя.

-И кой, мила моя е казал, че това са неща за теб – пристъпи Алекс към нея – от самото начало повтарям предизвикай ме. Благодаря ти, че го правиш. За мен това значи, че си решила какво искаш и на какво си готова.

– Не, нищо не съм решила и на нищо не съм готова и те моля, сега да замълчиш, защото след малко трябва да съм на среща с шефа, и не мисля, че му се ще да ме вижда разплакана. – раменете на Ралица леко потръпнаха в опит да се овладее.

– Слънце, аз също не искам да те виждам със сълзи в очите. Тръгвам си веднага, но те моля да се разберем кога и къде ще се видим – Александър нямаше как да ѝ каже, че телефона му можеше да е подслушван.

– Ще те чакам следобед в Луната, в четири часа. – приключи разговора Ралица

В очакване на предстоящата среща Александър се обърна и бързо излезе от стаята. Идеше му да си удари главата в стената. Не помнеше как запали колата и се придвижи до обекта. Спря в една от преките, близо до ,,Луната“. Искаше да избегне всяка възможност да го засекат и да му се наложи да отлага срещата с Ралица. Нямаше как да ѝ каже и нямаше как тя да го разбере. Толкова се страхуваше, че цялата тази история ще е капката, която ще я накара окончателно да си тръгне от него преди да е дошла завинаги.

Качи се при работниците на строежа, сложи каската, работния гащеризон и започна да шпаклова стените наравно с тях. Тежкият и монотонен физически труд скоро си каза думата, той се поумори и психическото напрежение започна да го напуска. Беше се съсредоточил да изглажда стените и те скоро добиваха сатенен отблясък в очакване на  цветовете, които ще ги превърнат в готови за работа помещения за отдих, офиси, кабинети…Той едва ли щеше да види хората, които ще влязат в стаите, но знаеше, че и тук ще има усмивки, любов, ще се развиват кариери, ще се провалят идеи, но все пак във всеки един миг добър или лош пред очите им ще стои изправена Витоша, ще се е ширнал целия град, и ще има много надежда за нещо по-добро. И той ще е част от това. Ще е част от сигурността на този небостъргач, нищо че това му коства спокойствието. Дано не му коства нещо повече.

Погледна си часовника и времето го върна към действителността. Още малко и щеше да дойде времето да се види с Ралица. Слезе набързо да се оправи във фургона на работниците. Вътре бе прашно и разхвърляно но беше приспособена и малка баня, в която да се пооправиш след работа. Не искаше да изплаши момичето с вида си и миризмата на пот, която се носеше от него. Изми се, облече се и беше готов за срещата, само дето не знаеше точно какво да ѝ каже от това, което му се случваше. Не искаше да я натоварва, но как да обясни проблемите си на половина?

Когато Александър влезе в ,,Луната“ Ралица вече седеше на една от по-усамотените маси и си говореше със собственичката на кафето. Изглеждаше крехка и недостижимо красива, като розите, които надничаха от всеки ъгъл и мотив на декора.

Александър се приближи и я докосна по рамото:

– Как сте момичета? – попита той.

Диана, така се казваше собственичката на кафето, бързо се изправи.

– Извинете, веднага ви оставям. Отивам да донеса поръчката. Ралица избра и за двама ви – каза тя и забърза към кухнята.

– Как си, Рали? -попита Алекс и я погали по ръката.

– Добре съм или по-точно не знам как съм -отвърна тя. – Оказа се много по-сложно отколкото си мислех. Всъщност никога не съм допускала, че ще бъда в такава ситуация. А най-смешното е, че сега като си тук едновременно искам да те целуна и никога да не бях те срещала.

– Аз пък бих казал, че животът в един и същи момент е сложно и много простичко нещо, само дето ти трябва време и опит та да разбереш как избираш да го живееш. Пак ще ти повторя, че много дълго време си мислех, че любовта не е за мен и за това сега ѝ се наслаждавам, нямам колебания, и бих направил всичко да я имам. Да, ще е нужно малко време докато разчистя пътя пред нея, но нямам съмнения, че я искам тая любов. Трябва само да ми дадеш малко кредит от време и доверие. Не те питам какво искаш, защото познавам по очите ти и знам, че ще ме излъжеш, ако кажеш, че не ме обичаш. Тоя живот можеш ей така с едно щракване на пръстите да го изтървеш или да го изгубиш в условности. Разбери, че това чувство което имаме в тоя момент е повече от това за което съм мечтал. Спирам да говоря. Казах всичко, което можах, а то е повече отколкото всички любовни думи, които съм изрекъл в живота си. Думите не са ми сила. Накарай ме да преместя планина и ще е по-лесно, отколкото да опиша какво чувствам. – завърши Александър.

– Благодаря ти Алекс, за всичко което каза. Само не знам аз как да споделя моите мисли, които са скучни и прозаични. Да, знам, сигурна съм, че те обичам, но имам толкова много страхове – какво и как ще се случи, ако се изправим пред света и кажем ей, вижте ни! Ние сме си най-важни.

– Стига, Ралица! Всички тия които ще те съдят, ще се сърдят, ще се чувстват предадени и ощетени си имат свой живот. Запитай се колко от тях биха пожертвали нещо толкова ценно. Моля те, любов – не бързай! Дай ми малко време и на мен. Имам известни проблеми, но те нямат нищо общо с теб и искам да се справя с тях, и можеш да разчиташ, че ще бъда на сто процента до теб. Заедно ще се справим – само трябва да ми казваш за всичките си съмнения, тревоги и страхове и ще видиш как ще ги прогоним един по един.

– Обичам те Алекс. Може само да помълчим и това ми е достатъчно. И една целувка също, моля – засмя се Ралица и миг по-късно желанието ѝ се сбъдна.

 

-20-

 

Александър се прибра по късните часове. Паркира пред гаража на къщата и няколко пъти натисна дистанционното за вратата. Сигурно батериите са паднали си мислеше той, докато слезе да отвори ръчно гаража. За късмет и двете улични лампи пред къщата му не светеха и улицата беше потънала в мрак. Ще трябва пак да си поговорим с кмета каза си Алекс. Точно завърташе ключа когато дочу стъпки зад гърба си и докато се обърне силен удар в главата го повали. Двама едри мъжаги облечени в черни анцузи, бързо натикаха тялото му в багажника на поочуканото комби със затъмнени стъкла, с което бяха дошли. Единият от тях подкара колата с натикания в багажника Александър, а другият взе ключовете от джоба му и се качи в колата му. Искаха колкото се може по-дълго да не се разбере за изчезването на Белев. Колите тихо се изниза по черния път извън селото. В къщата никой не усети нищо. Само кучетата дълго лаеха на двора.

Мария се събуди сутринта и разбра, че Александър не се е прибирал чак когато Даниел попита за баща си.

– Не ми се е обаждал, ще трябва да му звънна. Ти сега си изяж закуската.- каза майка му.

– Веднага му звънни, нали знаеш каква е ситуацията? – разтревожи се момчето.

– Спокойно, не пресилвай нещата -успокои го Мария – Ето сега ще му звънна.

Тя чу в слушалката добре познатото съобщение, че номера на абоната е изключен или извън обхват.

– Сигурно му е паднала батерията и за това не се е обадил. Ще се чуя по-късно със секретарката му да ми каже къде е. Най-вероятно всеки момент ще звънне и ще обясни какво става. Хайде, ти се оправяй за училище. Ако има нещо ще ти кажа веднага.

Преди да тръгне Дани отново напомни на майка си да потърси баща му.

Мария се увлече в приказки със съседката за цветя и разсади, когато телефонът и звънна. Обаждаше се Ани Спасова:

– Здравейте, госпожо Белева! Извинете, че Ви безпокоя, но нямам информация къде е господин Белев, а в офиса го чакат за важна среща. Дали можете да ми помогнете, защото от сутринта и телефона му е изключен? -Ани се чувстваше много неудобно, че трябва да я безпокои, но нямаше избор. Александър Белев сякаш беше потънал в земята.

– Ох, Ани как се отплеснах и аз щях да ти звъня защото той не се е прибирал от снощи, нито се е обаждал. Какво да правя сега? – завайка се Мария.

– Спокойно госпожо Белева, ще говоря с шефа на охраната и после ще се свържа с Вас.

Краката на Ани Спасова се подкосиха. Това което се случваше с Белев не беше обичайно. Тя бе усетила напрежението последните дни и само доброто ѝ възпитание и попречи да не попита Белева от къде взима това спокойствие?

Докато Мария се начуди какво да прави Дани се прибра от училище. Като разбра какво се случва момчето веднага набра телефона на чичо си Николай.

Малко по-късно пред къщата в Житен спряха няколко коли без обозначителни знаци. Между тях и колата с шефа на охраната, която водеше заместника на Белев – Стоян Иванов.

Час по-късно на място бе сформиран оперативен щаб за издирването на Александър. Взеха решение да се опитат със силите на БОП /борба с организираната престъпност/ и с помощта на охранителната фирма да предприемат спешни действия за намирането му. Службата БОП бе създадена за противодействие и неутрализиране на  престъпни структури. Николай работеше в специализираната оперативно-издирвателна служба на Министерство на вътрешните работи от създаването ѝ през 1991 година. Беше стигнал до началник отдел и се ползваше с голям авторитет сред колегите си. Трудно му беше да си прости, че по някакъв начин подцени случая и сега приятелят му липсваше. Но нямаше време за угризения, само спешни действия можеха да помогнат в случая. Николай пусна бюлетин за издирване на автомобила на Александър и много скоро патрулна кола я откри пред един от блоковете в Люлин. Стоеше отключена, паркирана небрежно между другите коли. Екип от специалисти се зае незабавно да сваля отпечатъци и да търси следи от кръв.

Николай разказа набързо на шефа на охраната до къде бяха стигнали в разследването срещу Тончев и за заплахите, които той бе отправил на Александър.

– Знаем със сигурност, че той е наел Сандокана да следи Алекс. Получихме информация, че Тончев държи Белев под око докато продаде бизнеса си. Не му трябва шум около пепелина в цимента. Мислехме, че няма да предприеме нищо по сериозно, но явно нещо го е накарало да се задейства. След час имам среща с информатор и ще се опитам да разбера какво се е случило. Не мисля, че ще действа драстично. Сделката му е след 10 дни. Надявам се Алекс да не се е правил на герой. Но да не изключваме и версията за отвличане с цел откуп. Сложил съм хора на телефоните тук и в офиса с готовност за проследяване на разговорите. Аз тръгвам за срещата. Вие оставате тук и пазите къщата. Прати човек из селото деликатно да разпита съседите не са ли видели нещо подозрително. Погрижете се на обектите и в офиса никой да не разбере за изчезването на Алекс. Ако го търсят Ани да казва, че е заминал за Милано за няколко дни. Пресата не бива да разбира какво се е случило. Няма да помогнат с нищо, може само да подплашат похитителите.

Стоян Иванов веднага се зае със задачата да осигури алиби сред служителите и администрацията на фирмата за изчезването на Белев. Пое работата му в детайли и се опита липсата на Белев по никакъв начин да не се разбере сред колеги и партньори. Още на втория ден вече започна да осъзнава колко много работа е вършил шефа му. Задачите го връхлитаха една след друга така че от една страна не му оставаше вруму да се тревожи за Белев, а от друга искрено да се моли да си дойде по-бързо и да поеме управлението на фирмата отново.

Мария притеснена и блокирала седеше на двора и палеше цигара от цигара, като непрекъснато се питаше, какво ще правят, ако Александър не се прибере. Спокойният ѝ и подреден свят се беше пропукал. Тръгвайки за града Николай се спря до нея.

– Спокойно, Мари. Всичко ще бъде наред. Имам една среща и се връщам веднага. Ако имаш нужда от нещо звънни. Нагледай Дани, видя ми се много притеснен. – каза Николай и тръгна бързо към колата си.

Дани догони Николай до входната врата:

– Чичо Ники, нека помогна с нещо. Не мога да стоя така. – помоли се той.

– Спокойно момчето ми, ще се върна до няколко часа. Сега ти стой тук при майка си и я наглеждай. Виж, че съвсем не е в час. Ако има нещо, с което да помогнеш шефа на охраната ще ти каже. Хайде първо разходи кучетата, ама вземи някой от охраната с теб. Може да се поогледате наоколо за следи. Минете по черния път, сигурно от там са изчезнали. Хайде, трябва да тръгвам и бързо се връщам. И гледай да не се издадеш пред някой, че баща ти е изчезнал. Майка ти да звънне в училище и да каже, че си болен. -разпореди се Николай и бързо излезе.

Стоян Иванов пое от Ани Спасова срещите на Александър и във фирмата се възцари привидно спокойствие.

Някъде в късния следобед, Ралица реши да потърси Алекс. Вече си представяше как през смях го пита дали отново не започва да тече двудневния период през който се чуват. Телефонът на абоната обаче беше изключен или извън обхват. Ралица първо реши, че Алекс е в среща и за това е изключил телефона си. Преди да си тръгне от работа отново реши да позвъни, но пак нямаше връзка с номера. Явно много натоварен ден има Алекс – сигурно ще позвъни утре, рано докато пътува към работа ще я попита ,,Има ли усмивка за мен?“

 

-21-

 

Главата на Алекс се удряше в ламарината на багажника при всяка дупка по пътя, през която прелиташе колата, с която бе отвлечен. Беше тъмно, шумно и миришеше на изгорели газове и масло, а главата му се пръскаше от болка в тила. Не бяха го вързали в бързината и той се опита пипнешком да се ориентира, дали около него няма нещо, с което да се опита да отвори от вътре вратата на багажника. Напразни надежди, нямаше нищо освен някакъв мръсен парцал или дреха, която не можа да различи в тъмното. Пътуваха около половин час след като се свести и колата започна да намалява и спря. Чу се скърцане от отваряне на порта и после бавно колата бе вкарана и паркирана в нечий гараж.

Сандокана постави на главата си качулка и отвори вратата на багажника като предупреди Александър да не мърда. Говореше през зъби, за да не може пленникът да разпознае гласът му при евентуален обрат на събитията. И той се бе нагледал на криминални филми.

– Чакайте, къде ме водите – опита се да ги заговори Александър – сигурно нещо сте се объркали.

-Върви и не си отваряй – дръпна го похитителя му.

Вкараха Алекс в една тъмна стая със заковани прозорци, хвърлиха го на един мръсен дюшек и излязоха като заключиха вратата. Стаята отвътре не бе измазана, прашна и празна, като само един счупен стол стоеше захвърлен в ъгъла. От това, което успя да види къщата явно бе недовършена и необитаема. Погледна си часовника и разбра, че всичко се бе случило в рамките на по-малко от час. Като познаваше града и трафика Александър реши, че явно са го затворили в някоя от близките крайградски къщи. Изправи се бавно и се опита неуспешно да развърже ръцете си, пристегнати набързо със сезал. Започна да обикаля с малки крачки стаята за да раздвижи изтръпналото си тяло. Постепенно осъзнаваше какво му се е случило. Умът му предполагаше два варианта на случващото се. Или на Тончев не са му издържали нервите и иска да е сигурен, че Александър няма да повдигне пак въпроса за некачествения цимент и да осуети сделката му, или някои изгладнели мутри са решили да изкарат някой лев отвличайки го.

Последната седмица на заседанието на Асоциацията на строителите Александър отново бе поставил въпроса за етиката в сферата на строителството и нуждата от безкомпромисно отношение към некачествените строителни материали и техните производители и вносители. Всички си бяха замълчали, един от колегите му даже му подметна да спре да цикли на едно и също място, че по този начин той дискредитирал работата му. Александър Белев не бе свикнал да премълчава по принципни въпроси, но видя наведените погледи на останалите си колеги и реши, че тая битка ще я води човек по човек, опитвайки се да им даде кураж да се противопоставят. Е сега вече всички окончателно ще замълчат, разбирайки какво му се е случило. Как ли са Дани и Мария? А Ралица, дали ще разбере какво се случва или ще реши, че отново я избягва? Николай ще успеели да го открие? Какво ще стане във фирмата? Много и най-различни въпроси без отговор!

Вратата на стаята, в която бе заключен Белев се отвори с ритник. Единият от пазачите му тромаво влетя вътре. Ръцете му бяха заети с одеяло, някакво шише с вода и една празна кофа. Той ги хвърли в краката на Александър и измърмори:

– Оправяй се няма да ти слугувам.

-Аз не съм искал да съм тук -бързо му отвърна Алекс – може веднага да ме пуснеш и няма да имаш грижи с мен.

– Що, да те пусна да не би да ти домъчня за къдрокосата госпожичка? Супер парче е и аз бих ѝ се порадвал – не се сдържа и ехидно се засмя Бикът, и скрит зад скиорската маска излезе от стаята.

Александър се вкамени. Ралица беше в опасност, а той не бе направил нищо, за да я предпази. Ако се случеше нещо с нея нямаше да си го прости никога. Бе живял с илюзията, че има един паралелен свят запазен само за него и Ралица, и всичко останало се случваше извън него. Николай не знаеше нищо и нямаше как да ѝ помогне. Спокойствието, което му даваше добре пазената тайна, сега се обърна в оръжие срещу него. Горкото момиче, мислеше той забравил сам в каква ситуация се намира. Въображението му започна да чертае различни картини и с всяка му ставаше още по- страшно. В един момент се изправи, приближи се до вратата и заудря с вързаните си ръце по нея:

– Отворете, кажете какво искате, ще ви смажа гадове мръсни!

Бикът отвори вратата и директно му отправи едно кроше, с което го запрати на пода. Изрита го няколко пъти, напсува го и излезе от стаята. Идеше му да го пребие до смърт, но шефа му беше казал да мълчи и да го пази. А той не искаше да си изгуби работата и изпълняваше стриктно указанията.

Александър се сви на мръсния дюшек и изтощен до смърт заспа. Сънят му бе накъсан и при всяко обръщане простенваше от болка. Ръцете му се подуха пристегнати и обезоръжени. Посред нощ окончателно се разсъни и започна да се ослушва с надеждата да чуе нещо повече и да се ориентира в ситуацията. Наоколо обаче бе непрогледна тъмнина и оглушителна тишина – е тия изрази ги бе чел по книгите, но сега вече знаеше точното им значение. Ставаше му все по-ясно, че не е отвлечен за пари. Почти на сто процента беше сигурен, че е поръчан от Тончев. Но нямаше как да отгатне какви са плановете му от тук нататък. Молеше се само в същия този пъклен план да не влизат близките му и Ралица. При мисълта за нея сърцето му се свиваше от болезнен спазъм. Нямаше да си прости, ако ѝ се случеше нещо лошо заради него.

Сутринта Бикът му донесе някакъв пакетиран сандвич купен от първата бензиностанция и бутилка вода:

– Хайде яж, да не заслабнеш, че шефа ще се сърди. – беше забравил вече да си преправя гласа, а и му омръзна да мълчи. От снощи бе останал сам да пази Александър.

Не се притесняваше, че пленникът му ще избяга. От друга страна колкото по-малко хора се навъртат наоколо толкова по-незабележими ще останат. Къщата, в която заведоха Александър се намираше във вилната зона на Банкя на един черен път и наоколо имаше само няколко полуизоставени бунгала. Хората идваха в тях рано на пролет и прекарваха по някоя седмица. Сега вече нямаше хора, а и туристи отиващи до близкия манастир минаваха много рядко. Бяха в пълна безопасност. Или в голяма опасност за Александър.

– Какво ще правим сега -попита Александър своя пазач.

– Ще чакаме -отвърна Бикът -шефа ще каже какво да правим.

– Кой ти е шефа и какво правя аз тук -опита се за завърже разговор Алекс и да изчопли някаква информация.

– Ей, ти явно се мислиш за много умен, как си представяш, че ще ти кажа. Я яж и не дрънкай много. Скоро ще разбереш всичко. – Бикът излезе и заключи вратата, а Алекс отново остана сам в пълно неведение какво се случва.

 

 

-22-

 

Вторият ден от изчезването завари дома на Александър потънал в скръб и страх от неизвестното. Николай бе успял да издейства заповед за подслушване на телефона на Тончев и най-приближените му мутри, но те сякаш знаеха това и беше пълна тишина по въпроса с изчезналия Александър. Никой не се обади с искане за подкуп и ставаше все по-ясно че не е въпрос на пари. Един цял отдел в БОПа изследваше връзките на Тончев, имоти, познати и роднини в опит да открият къде може да са отвели Александър, но за сега нямаха никаква информация, която да им послужи. Даниел се бе залепил за Николай и непрекъснато вървеше по него. Мария съвсем блокира, седеше в стаята си и подскачаше при всеки шум.

Проучванията на Николай показаха, че до сделката на Тончев остават четири дни и той тайно се надяваше да върнат Алекс след това. Разбраха, че авоарите на фирмата са изнесени в чужбина както и личните капитали на Тончев.

Николай се срещна с двама познати на Алекс и разбра за поредния сблъсък при който Александър провокирайки Тончев може би бе застрашил живота си. Приятелят му бе отишъл при строителния бос с предложение сам да направи публично изявление и да предложи за негова сметка допълнително укрепване на сградите строени с некачествения цимент, защото така щял да предпази хората от инциденти и да изчисти името на строителния бизнес. Тончев бе избухнал в смях и го бе изритал от офиса си.

Николай не можеше да се побере в кожата си, как така Александър бе успял да направи такава глупост и да не му каже. Това момче, защото това си беше момчешка постъпка не разбираше в какво се набърква. И как мислеше да стане голям бизнесмен в тоя вълчи свят. Познаваше го добре и знаеше, че не е въпрос само на идеализъм, а и на оня козирогски инат дето няма да допусне някой да се движи срещу принципите му. Дори тогава когато разбира, че може да пострада сериозно ще върви с рогата напред. Но защо не му каза, а уж искаше да го пази. Всъщност Алекс бе достатъчно горд да иска закрила за себе си, явно бе решил че това е лично.

Шефа на охранителната фирма наета от Александър докладва на Николай, че след три дни сделката на Тончев с купувача на бизнеса му ще приключи, беше го научил от сигурен източник. Тогава явно ще се реши и случая с Александър ако бяха на прав път. Или ще го върнат или…..на Николай не му се искаше да мисли за последствията в противен случай.

Късно следобед Николай реши сам да се свърже с Тончев. Секретарката му го информира, че господин Тончев е на работни срещи извън страната и няма възможност да го свърже с него. По-късно Николай се опита да проведе телефонен разговор с него безуспешно. Разговорът със Сандокана също не даде резултат. Старата муцуна се направи, че за първи път чува за Александър, а камо ли да знае нещо за него. Само дето Сандокана си помисли, колко е умен шефа му като забрани всякакви разговори по между им. Свързваха се по скайп и то от публични места. По това време точно интернет комуникациите навлизаха в живота на обикновените хора, но полицаите още не бяха и прави опит да проследяват разговорите и чатовете. Законодателството даже не бе правило опит да регламентира интернет връзките. И това даваше голяма възможност на мутрите да уреждат мръсните си сделки по интернет. За да не са съвсем очебийни нещата си бяха измислили кодови думички и изрази с помощта на които си общуваха. Късно вечерта на втория ден Бикът получи инструкции, да не изпуска Александър от очи и ако трябва да приложи и сила, но да го държи под контрол. Щеше да мине куриер да им донесе провизии и не трябваше да си подават носа на вън, за да не ги забележи някой.

Ралица продължи още ден да чака обаждане от Александър. Крехката ѝ вяра във връзката им я караше да се чувства несигурна сякаш ходеше по вода. В края на работния ден реши отново да го потърси. Мобилният му телефон отново бе изключен или извън обхват. След няколко опита Ралица се обади в централата на фирмата на Александър, представи се официално и поиска да я свържат с него. Последва малко суетене и прехвърляне на линиите докато не я свързаха със секретарката му:

-Здравейте, казвам се Ани Спасова и съм секретарка на г-н Белев. Знам колко е важен проекта с Вашия консорциум за нашата фирма и затова моля да кажете с какво мога да съм полезна, тъй като господин Белев е зает в момента и не мога да го свържа с Вас.

-Благодаря Ви, но исках лично да разговарям с Белев. Знаете ли кога ще се освободи, за да се свържа с него? Искам лично да обсъдим някои подробности – говореше Ралица и се чувстваше все по зле след нелепите обяснения които даваше и побърза да прекрати разговора с молбата и той самият да ѝ се обади.

-Разбира се ще му предам, веднага щом има възможност той ще се свърже с Вас. За съжаление е много зает през последните два дена с нов проект и ако искате, мога да Ви свържа с някой от неговите заместници. Сигурна съм, че те ще Ви съдействат.

Ралица благодари, отказа да разговаря с друг освен с Александър и почти разплакана затвори телефона. Не беше се чувствала толкова унизена. Нямаше оправдание за него. До вчера я гледаше в очите и се кълнеше, че е чудото в живота му, а сега секретарката му я препращаше на заместниците му. Няма как да си толкова зает, че да не можеш да вдигнеш телефона. Омерзена и смачкана Ралица се прибра у дома. Добре, че родителите ѝ точно бяха довели Дея и това ангажира цялото ѝ внимание. Вечеряха, говориха и играха до късно с детето. Чак когато си легнаха всички, Ралица остана сама в кухнята. Направи си от нейната вълшебна напитка с локум и индрише, но и това не помогна. Само дето мислите ѝ тръгнаха отново към Александър. Усети в себе си леко чувство на вина, породено от съмнението да не би тя да го товари с много очаквания. Или той има много сериозен ангажимент и няма как да и се обади, или нещо ужасно се е случило у дома му и той няма как да остави семейството си. Въображението ѝ се развихри, но дори най-смелите мисли не можеха да предскажат действителността.

На другия ден тръгна към работа пеша и с мисълта как като наближи офиса ще види подпряната на вратата на кабинета неговата фигура. Той ще се усмихне и на нея ще ѝ мине. Само да го види, да го целуне и да може да вдиша от въздуха около него.

Валери изпрати Ралица с умислен поглед. Дори той, който обикновено приемаше философски настроенията на жена си забеляза колко тревожна е тя през последните дни.

Поинтересува се дали няма някакъв проблем в работата и се изненада като видя изумения ѝ поглед, когато му отвърна, че не разбира какво има предвид. Дори за него стана ясно, че умът ѝ съвсем не е в работа. Детето им вече се беше прибрало, така че всичко ще бъде наред, сам се успокои Валери.

Колкото и да се надяваше Ралица, Александър не дойде, не се обади и нямаше и следа от него. Сигурно ме избягва си помисли тя. Размислил е и не иска да я вижда, или просто е била поредната рибка. Та той сам ѝ каза за случайните жени в живота си. Какво си бе въобразила, защо реши че той е различен от другите мъже? Какво беше това нещо, което я накара да му повярва. Всъщност нямаше какво да се лъже през цялото време знаеше, че го иска. Нейн беше избора и ако можеше да върне времето пак така щеше да постъпи. През цялото време бе търсила причина за тази сила, която я караше да го иска веднага и с цената на всичко, и нямаше отговор. Сигурно сама си заслужи пренебрежението му.

По време на обедната почивка излезе със Светлето. Приятелката ѝ както винаги усети нещата и я попита:

-Искаш ли нещо да ми кажеш?

-Какво да ти кажа? Попадала ли си в ситуация, в която знаеш, че нещо важно се случва, всички знаят какво става само ти не знаеш.  Всъщност и ти знаеш, ама много ти се иска да не е така и си казваш – не знам какво и защо става. Защото, ако признаеш дори само пред себе си как стоят нещата ще се почувстваш толкова унизена, тъпа и загубена….

-Ехей, за кой говориш- попита Светла- няма как да е за теб! И кой е този, който те кара да се чувстваш така? Кажи да ида да му натрия физиономията!

-Не, Светле, няма конкретен човек. Просто си разсъждавам – овладя се Ралица. По-късно щеше да осъзнае, че в този миг започна нейното голямо мълчание. Винаги спазваше оная невидима граница, която сама си беше поставила и не преминаваше никога – границата, която ѝ помагаше да пази най-съкровените тайни в живота си. Там допускаше най-близките си. Но сега издигна стена пред сърцето си и зад тази стена вече нямаше как да премине някой. Можеше да я боли, можеше да се наложи да сдъвче и преглътне сърцето си, но нямаше да допусне никой да види какво чувства. После сама си каза, що за драматизъм – та аз не съм склонна на това. Сигурно това, което изпитвам хората наричат ураган от чувства. И все още имаше една малка надежда, че той ще дойде ще звънне и ще има някакво много простичко обяснение за това мълчание. И тя нямаше да се чувства като парцал -употребен и захвърлен. И можеше да го прегърне отново, да се сгуши в него и да усети как диша, как бие сърцето му. Няма как да се е излъгала, нощта в Пловдив не беше измислена. Цялата тази нежност, която струеше от него, ръцете и устните му по тялото ѝ. Погледът му – прям и пълен с обич, всичко ли е било лъжа. Използвал я е да си изкара полезно и приятно. Свърши му работа и сега изчезна! Не! Трябваше да спре да мисли иначе щеше да се побърка.

Не можа да издържи и реши да пробва, този път за последно да се свърже с него. Отново нямаше връзка – дали би си сменил телефонния номер, само за да не може тя да се свърже с него? Амбицира се и набра телефона във фирмата му. Не се представи, каза че е нов клиент, но отново и предложиха да я свържат с някой от заместниците му, поради отсъствието му. Нещо се случваше, нямаше как да отказва всякакви разговори. Особено щом ставаше дума за клиенти, знаеше колко държи Александър на работата си.

Ралица си тръгна малко по-рано от офиса. Взе детето от градина, напазарува и се прибра у дома. Както винаги, когато бе притеснена или ядосана впрягаше всички сили в работа и така превръщаше лошата енергия в добра. Валери изненадващо се прибра по-рано от работа и на всичкото отгоре точно сега беше решил да ѝ обръща внимание и да говори с нея. Поигра си с Дея докато Ралица приключи с приготвянето на вечерята и после заедно седнаха на масата:

-Хайде, Дейка мама сега да ни сипе от хубавата супичка, която направи и да ни разкаже какво става в работата ѝ.

-Няма нищо за разказване. Хайде хапвайте, да раздигам масата, че трябва да къпя и детето, а съм много уморена.

-Ще ти помогна -изненадващо предложи Валери. Може ли да оставя в нужда моята прекрасна женичка – засмя се той

– Какво ти става, да не си гледал някой сериал, че ми говориш така. – заяде се Ралица. Всичко ѝ тежеше, и всичко я дразнеше. Точно сега ли намери за нужно Валери да се умилква – ще заминаваш ли някъде?

– Рали, защо така се държиш? Исках просто да бъда мил. Винаги се оплакваш от липса на внимание, а сега? Забелязвам от известно време, че нещо се случва с теб. Искам ли да знам какво става? -попита той

– Не, не искаш -думите бяха на върха на езика ѝ, така ѝ се искаше да си признае всичко – не може така изведнъж да се сетиш, че имаш съпруга. Три, четири и ще ти обръщам внимание. И после три, четири изключвам и ме няма. – Ралица се разхлипа горчиво – къде си когато трябва да взимам решения, когато имам нужда от подкрепа, от почивка и нежност? Дори от любов. Правим любов само тогава, когато ти имаш нужда. Дали се запитваш понякога на мен това достатъчно ли ми е, или пък дали не ми е в повече?

– Какви решения трябва да взимаш, мила? – я се успокой, че изплашихме детето. Сега ще отида да я изкъпя и сложа да спи и после ще се върна да си поговорим.

Валери изключително много мразеше, обяснителните разговори. Опитваше се като се зададе буря да се сниши, да изчака защото знаеше, че на Ралица бързо и минава.

Можеше набързо да даде всякакви обещания, каквито предполагаше, че тя иска да чуе само и само мир да има. Но имаше ли мир и май този ,,мир“ беше направил нещо по-сериозно. Ще трябва да се погрижи за нещата. Като начало да разбере какво се е случило.

Мина повече от час докато Валери изкъпа Дея и я приспи. Час, в който Ралица успя да се овладее и подготви за разговора с мъжа си. Започнаха да си говорят отново за принципни неща от сорта как трябва да тече съвместния живот. Валери се съгласяваше веднага с Ралица и с облекчение, че не се е вмъкнало в живота им нещо непознато, и застрашаващо. Дори не искаше и наум да го изрича, какво можеше да е това. Ралица си повтаряше, че не трябва да разтоварва съвестта си натоварвайки Валери с истината. А и истината към момента започваше да изглежда все по-долнопробна – една съпруга се бе влюбила като глупачка и хвърчеше из облаците в някаква паралелна вселена. А обектът на влюбването ставаше все по-непонятен и миражен за нея.

 

-23-

Трети ден Александър лежеше завързан в тъмното на крайградската къща, в която бе отвлечен. Времето започваше да му се губи, само дневната порция храна му помагаше да брои дните. Постоянният полумрак, в който минаваха безкрайните часове му пречеше да разбере ден или нощ е. В стаята, под вратата се процеждаше светлината от крушката в коридора на мазето. С хиляди усилия Белев успяваше да раздвижи отеклите си, здраво-завързани  ръце и да се изправи от смрадливия дюшек, за да направи поне  3-4 крачки. Толкова му позволяваше размерът на стаята. Пазачът след като реши, че няма да изхвърля кофата, която му даде да ползва за нуждите си го водеше до съседното помещение, в което някой бе започнал да прави тоалетна. Имаше една монтирана върху голия цимент тоалетна чиния и нищо повече. За Алекс това беше възможност да огледа по-добре къде се намира и да опита да заговори своя пазач. Полза почти никаква от опитите му. Виждаше, че и на Бика започваше да му омръзва и дотежава това дежурство, когато се появи още един човек. Явно беше някъде по-високо в мутренската хранителна верига, защото бързо насмете пазача на Алекс и по високия тон, който се долавяше от съседното помещение явно нещо не беше доволен. Алекс се изправи от дюшека, придвижи се максимално тихо до вратата и се опита да чуе разговора между двамата. Успя да долови само отделни думи, от които стана ясно, че докрая на седмицата ще има някаква развръзка.

Сандокана, или за кратко Сандо, както го наричаха приятелите му обсъди с Тончев няколко варианта за действие, след отвличането на Александър Белев. И двамата решиха, че най-правдоподобно за пред властите и за отвличане на вниманието им, ще е да поискат откуп от семейството. Така можеше да отклонят вниманието от Тончев и той да довърши сделката без проблем. Бяха наясно, че след този ход, който предприеха ако Белев излезе на свобода ще е още по-нахъсен да ги изобличи.

В играта им влязоха няколко предплатени мобилни карти от съседна Румъния. Взеха от най-простите телефони, които в ония времена бяха непроследими и решиха след всяко позвъняване апаратите, заедно с картите да отиват на дъното на Перловската река. Обажданията винаги трябваше да бъдат от движеща се кола.

Първото обаждане за искане на откуп в дома на Белев беше на третия ден вечерта. За да ограничи броя на хората замесени в операцията Сандо лично пое комуникацията. До сега само бе раздавал шамари и директно притискал и рекетирал хора, но беше сигурен в себе си, че ще се справи. За да проведе първия разговор с дома на Белев той уви един шал около врата си и се опита да заглуши гласа си:

– Искаш ли да видиш мъжа си отново? Приготви един милион и ще получиш указание как да ги предадеш – Сандокана звучеше като от нискобюджетен филм, но Мария беше толкова уплашена, че онемя напълно.

Дежурният полицай при нея не спря да маха с ръка мълчешком и да се опитва да ѝ подскаже да се придържа към предварително уговорения план като протака разговора.

Сандокана се ядоса на хлипащата в слушалката жена и кресна:

– Слушай, краво, ако си искаш мъжа вземи и се стегни! Никаква полиция, събери парите. Имаш два дена и ще се чуем как да ги предадеш. Ако не, още сега да ти го пращам на части в чувал.

– Моля Ви недейте! Но това са много пари, аз не съм запозната със сметките на мъжа ми, от къде да ги взема Ние нямаме толкова пари. Мъжът ми отскоро напредна в бизнеса си. – Мария почти се удави в сълзите си.

-Твоя си работа! Приготви се, иначе знаеш.- безапелационно ѝ затвори. Мария даже не можа да разбере, че разговора свърши и продължи да се моли:

– Разбира се ще направя всичко възможно. Моля Ви, само не го наранявайте. Александър е добър човек. – плачеше тя.

Полицаите не успяха да засекат телефона преди Сандокана да затвори. Стана ясно само, че обаждането беше от Румънска карта и някъде от района на столицата.

Както каза Николай все пак беше нещо – имаха отправна точка. В съзнанието му непрекъснато се въртеше мисълта, защо чак сега се обаждат, ако отвличането е за откуп, но все пак и това беше нещо. Разпореди се да не прекъсват наблюдението върху Тончев и групата му, но да тръгнат по следите на предплатените телефонни карти. Започнаха да се подготвят за предаване на парите за откупа. Съдружниците на Александър Белев поеха ангажимент да съберат парите.

 

-24-

Ралица беше напълно разбита. Каквото могат да ти причинят съвестта и съмненията, никой друг не можеше да ти причини. Вече няколко дни опитите ѝ да се срещне с Алекс продължаваха да са безуспешни. Безпокойството ѝ се усилваше все повече и тя взе решение да отиде отново до строежа. За съжаление и там го нямаше.

Едва сдържайки сълзите си, Ралица реши да изпие едно кафе на пясък в Луната. Можеше пък да стане чудо и той да влезе в двора с розите, да се усмихне, и всичко лошо да се изпари. Но уви, кафето беше празно. Само цветната му стопанка седеше на любимата си маса и четеше някакъв роман, облечен в дрешка за книги цялата на бели рози. Ралица се почуди, защо ли не бе кръстила кафето ,,Роза“, наместо ,,Луна“, но не потърси отговор от Диана.

-Здравей, Рали! Радвам се да те видя. Сядай, сядай както виждаш всичко е празно. Алекс скоро ли ще дойде? Да ви направя ли нещо за хапване?- заля я с въпроси Диана

-Моля за едно кафенце и нещо сладичко. Алекс няма да дойде. Сама съм. Може ли да седна при теб, на твоята маса – изведнъж тази жена пред нея ѝ се стори най-близкия на света човек.

– Разбира се, Рали! Сядай много ще ми е приятно! Сега ще ти донеса кафето и едно голямо парче от домашната ми бисквитена торта, обилно поляна с шоколад за разкош. Шоколадът винаги помага денят ни да е по-хубав.

Минути по-късно двете седяха на масата с по едно кафе и по парче торта. Диана деликатно замълча по въпроса, защо Александър го няма, макар добре да помнеше, че до сега Ралица никога не бе идвала сама.

– Диана от няколко дни не съм виждала Алекс, а и не мога да се свържа с него по телефона, дали е идвал тук в кафето? -направо попита разтревоженото момиче.

– Рали, той винаги идва с теб! Не, не съм го виждала! Това явно те тревожи и като знам какви сме ние жените сигурно в главата ти се въртят безброй сценарии, кой от кой по-лоши. Искаш ли да си поговорим. За моите 50 години много неща са ми минали през главата. Може пък да успея с нещо да ти помогна или поне да те утеша. – Диана се наведе леко напред и погледна Ралица право в очите.

-Толкова ми е тежко и толкова самотно! В ситуация съм, в която няма как да споделя с близък човек, колко много се тревожа. Не зная какво да мисля, лутам се между крайности. Дали не съм поредната женена патка подлъгана от кварталния Дон Жуан, или пък не съм ревнивка, която щом не знае къде е любимия ѝ е готова да го разпне на кръст. Не сме имали практика да се чуваме по сто пъти на ден. Случвали се е по два дена да не се чуем, но днес е четвърти ден. Не само не звъни и не вдига, когато аз му звъня, но и в службата му го крият сякаш от мен. Телефонът му е изключен или извън обхват. Може ли да смени номера си само, за да не говори с мен. Стигнах до там да звъня под чуждо име във фирмата му и пак нищо. Не зная какво да правя. Ако му се беше случило нещо лошо и необратимо нямаше начин да не се чуе. Не разбирам къде сбърках и с какво. Не сме си казали лоша дума, напротив разделихме се с обещание да вярваме в бъдещето, което можем да имаме двамата. Алекс само ме молеше да му се доверя. Беше готов да ме чака. Аз бях тази с колебанията и страховете за утре. Може ли всичко да е било само лъжа към пътя да преспи с мен. – сълзите на Ралица напълниха очите ѝ.

– Рали, не знам много за вас двамата, но отдавна не бях виждала двойка, която да се гледа с толкова любов. Може аз да съм отчаяна романтичка, но не мисля че всичко е било само театър. Ти мила сега трябва да се държиш. Може това да е проверката, която животът ти праща. Пази спокойствието на дома си, чакай Алекс и мисли. Мисли за това докъде можеш да стигнеш и издържиш в тази връзка. Не спирай да вярваш в любовта, не я намразвай. Няма по-голям благослов от нея, дори когато ни е дадена за ден. Хайде да не мислим най-лошото. Нали ти казах, че шоколада помага. Хапни си тортичката и ще се почувстваш по-добре. Обещавам, ако се появи тук веднага да се свържа с теб, а и да го накарам да ти звънне. Хайде хапни си сладичко, ще ти стане по-добре – прикани я Диана. Знаеш ли- завърши тя- турците имат една поговорка ,,Който сладко яде, сладко говори“, а аз мога да допълня ,,и му става сладко на душата“.

– Благодаря ти, Диана. За всичко и за добрите думи, и за това че ме изслуша и за добронамереността.

Жените си поговориха още малко, хапнаха сладко и Ралица си тръгна с усещането, че е срещнала най-добър приятел.

Прибра се в къщи, където Дея и Валери я чакаха с нетърпение. Дея бърбореше за детската градина, за приятели и за новата кукла от баба и дядо. Валери седна в кухнята на масата, гледаше момичетата си и се смееше на задъхания разказ на Дея. Ралица набързо изпържи от любимите на Дея картофки, настърга им сирене и направи огромна зелена салата – любимата на мъжа ѝ. Готвенето постепенно я отпусна и тя се опита да поддържа разговор с Валери – заразпитва го за работата, за общите им приятели, с които той се срещаше редовно. Ралица също при първа възможност се присъединяваше към компанията, но от месеци това не се бе случвало.

– Време е да дойдеш с нас на вечеря -всички само питат за теб. Ти май ще излезеш най-работната от нас!-пошегува се Валери.

Тази безобидна закачка сякаш отключи лавина в Ралица.

– Не разбирам, как изобщо можеш да кажеш това нещо. Аз се скъсвам от работа, грижа се за семейството, за детето, за теб и накрая какво? Царят на иронизациите! Кога аз съм се подиграла с теб и твоята работа? Но да, ти си великия служител – служител на месеца, а аз съм една тъпа работничка по хигиената в къщи и ходя на работа за разнообразие. – Ралица избухна в сълзи и изтича в банята. Дея изтърва куклата и се сгуши под масата. Детето не бе ставало свидетел на такъв скандал, мама плачеше, а тате стоеше онемял.

Ралица заключи вратата на банята, седна на пода, опря гръб на студената стена и пусна сълзите си на воля. Плачеше като дете, хълцайки и скимтейки като малко кученце.

Всичко, което се бе насъбрало в душата ѝ се изля в тези сълзи. Беше си точно пристъп на самосъжаление. Толкова много ѝ се искаше някой да отвори вратата, да я гушне и да я погали. Да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Че не е направила нищо лошо или, че мястото ѝ е точно в тази кухня, до точно този човек. Когато плачът ѝ стихна, в главата ѝ се прокрадна мисълта за Дея. Колко ли уплаших детето? Стана и изми лицето си, издуха носа си и пое дълбоко въздух. Никой нямаше да дойде и да я попита какво става. Валери в такива ситуации се правеше, че нищо няма и нищо не се случва. Покриваше се и чакаше бурята да се размине. До сега не беше се случвало обаче жена му да избухне чак така, без да се съобрази, че детето е тук. Както винаги, без да попита какво се случва, той сам си даде отговор – женски работи, нещо се е поизнервила.

Ралица излезе от банята. Гушна Дея, каза ѝ че нещо я е заболяло, но вече ѝ е добре и я помоли за целувка, за да ѝ мине главата. Детето с радост разцелува мама и успокоено отиде в детската. Ралица приготви няколко топли сандвичи за Валери. Мъжът ѝ с охота изяде набързо скалъпената вечеря и по нищо не личеше, че нещо се бе случило в тази кухня, и в това семейство. Ралица разкаяна за избухването си реши да не продължава с разговора и машинално продължи да върши работата си около къпането, и приспиването на детето. Когато приключи, Валери вече си беше легнал, обърнат с гръб и леко похъркващ. Тя тихо се вмъкна в леглото и остана дълго да лежи неподвижна, загледана в празния таван. Само сърцето ѝ биеше в мрака, напук на болката, която превземаше цялото ѝ тяло. Може всички кардиолози на света да обясняват, че сърцето е мускул и не боли, но нямаше как да обяснят това, която изпитваше Ралица в този момент – най-самотния човек на света. За какво бяха всичките нейни съмнения, дали с тези си колебания не накара Александър да изчезне от живота ѝ. И всичко това заради този човек, който кротко спи в леглото ѝ, без дори да направи опит да разбере какво се случва, да прояви някакво съчувствие, заради сълзите, които тя проля тази вечер. Нямаше нито въпроси, нито гняв, нямаше и любов, само едно чувство за отговорност. Всъщност дали наистина беше отговорност и пред какво, и кого.

Цената, която плащаше Ралица струваше спокойствието на спящото ангелче в другата стая.

 

 

 

-25-

Сутринта на следващия ден напомни, че зимата е съвсем близо. Пожълтелите треви осъмнаха в снежни дрешки от нежни кристалчета. Беше тихо и студено, само настръхнали врабчета се криеха в малкото останали листа по дърветата, а птиците отдавна бяха отлетели на юг.

Валери бе поел ангажимента да заведе Дея на детска градина. Ралица имаше работа рано сутринта или просто бързаше да излезе от дома си. Седна в колата и включи двигателя, докато машината загряваше жената постоя за минута, вгледана с празен поглед напред. В нищото, в това нищо, което в момента беше живота ѝ.

Трябваше да се стегне и да продължи, стъпка по стъпка, задача след задача и денят ще мине. Ще се прави и днес!

Александър прекара поредна нощ сгърчен от студ на мръсния дюшек в затвора си. Останал бе без сили да мисли и да се тревожи за близките си, и за Ралица. Ралица, Ралица бе всеки втори удар на сърцето му. Бе пробвал всичко за да се измъкне от това положение. Опита да се сприятели с пазача си напълно безуспешно. Бикът отказваше всякакъв разговор с него. И без това бездействието и липсата на забавление започваше да му омръзва, а и той виждаше в Александър причината за това си положение. Сякаш затворникът му сам бе избрал съдбата си.

Тази сутрин, на връщане от тоалетната Алекс се сби с Бика, в опит да избяга. Внезапното му нападение изненада мутрата и той успя да го събори със силата на тялото си, но уви вързаните му ръце попречиха да го надвие. Бикът се изправи бързо, изблъска пленника си в стаята му и го смаза от бой. Ударите от ритниците му дълго отекваха в тишината на къщата. Когато се умори и гневът ме се поуталожи Бикът излезе от стаята, провери на два пъти заключена ли е вратата и повече не влезе при Александър. Остави го без вода, храна и тоалетна. Щеше да го научи на ред.

В къщата на Александър щабът събрал парите, очакваше обаждане по телефона от похитителите. Мария сякаш се състаряваше с всяка секунда, в която чакаше развръзката на цялата тази история, но не можеше и да бъде полезна с нищо. Ники не се бе появявал цял ден в дома на Алекс и само по телефона координираше действията на отделните звена. Работата беше изключително много, той не искаше да пропусне и най-малкия шанс да открие приятеля си, за това разработваха всички версии, включително Тончев. Дани следваше полицаите в дома си като сянка и не можеше да спре да мисли за баща си. Така му се искаше да срещне този, който им причиняваше всичко това и да му даде да се разбере. Не знаеше точно как, но много искаше да помогне на баща си. Добре, че Ники бе предупредил полицаите да наблюдават Дани, да не би да хрумне на тийнейджъра да се прави на герой. В полезрението на полицията се бе появила някаква нова банда, която започна дейността си с дребни продажби на наркотици и сводничество на изпаднали жени обикалящи около централна гара. Информатор бе докладвал, че обмислят сериозен удар, с който се хвалели, че ще изкарат много пари. Ники веднага разпореди да проверят и тази следа, но някъде дълбоко в себе си усещаше, че не това е правилния път. След като разбра, как Тончев подготвя изнасянето си от страната, не спираше да мисли, че изчезването на приятеля му има връзка със предстоящата сделка по продажбата на бизнеса с цимента. Колегите му разкриха връзката на Тончев със Сандокана – известен квартален разбойник. Владо Кирилов – това беше истинското му име, но почти никой не го припознаваше така. За всички, включително и за жълтите медии беше Сандокана или Сандо. Бе започнал с кражби на коли, изнудване и разни други кокошкарски истории. После му се дощя да не е толкова на течение, защото приятелите му ченгета ясно му обясниха, че няма как дълго да го опазят. И тогава той започна да се изживява като шеф на група недоучили момчета от Люлин, за които да си мутра в ония времена беше върха на сладоледа. Сандо постепенно понаучаваше правилата, по които съществуваше подземния свят – опита се да има своя територия без да е много ясно изразена. Много бързо разбра, че ако демонстрира власт и благополучие може преди полицаите, конкуренцията да го свитне и да превземе капиите му. Постепенно стана доверено лице за поръчки на няколко човека като новобогаташа Тончев. Посплашваше някои от несговорчивите им конкуренти, от време на време играеше ролята на бодигард, но до сега не се бе забърквал в отвличане или нещо по сериозно. Тончев обаче обеща съвсем прилична отплата. Сандокана реши, че Александър Белев е лесна плячка след като организира проследяването му за няколко дни. И реши да рискува.

Късно вечерта на същия ден Сандо се появи в къщата при Бика. Двамата излязоха на въздух в задния двор и запалиха по цигара:

– Шефе, знаеш ли какво си мисля през последните два дена. Няма ли да е по-безопасно за нас да вземем откупа? Тончев не е съгласен, ама ако изпипаме нещата и приберем парите, няма да ни търсят по линия на цимента, а и пари ще си имаме. – заобеснява Бикът

– Ей, Биче, знаех си, че не ти се отдава много мисленето, но този път ще призная, че и на мен ми минава тая идея през главата. От друга страна, остава още един – два дена и край! Проточи се тая история и взе да ми писва, цялото това напрежение. Ще помисля още малко и ще ти кажа как действаме.

Сгушен от вътрешната страна на закования прозорец Александър, повдигнат на пръсти се опитваше да долови нещо от разговора им. Краката му изтръпнали от дългото обездвижване едвам го държаха, а и да пазиш равновесие със завързани ръце не беше най-лесното нещо на света. Двамата му похитители говореха доста тихо, но Алекс успя да долови името на Тончев и думата ,,цимент“. Главата му забуча от напрежение и гняв. През цялото време предполагаше кой стои зад отвличането му, но сега вече го чу с ушите си. Трябваше да направи нещо. Похитителите му, седнали в задния двор отвориха по бира, пушеха и само от време на време разменяха по някоя дума. Явно всеки от тях бе зает с мислите си. Около два часа по-късно Сандо си тръгна, а Бикът се прибра в стаята си и захърка. Александър се придвижи плъзгайки се по пода към вратата. Преди два дена бе открил под дюшека една изрезка от дебела ламарина с размера и формата на линийка на първокласник. Бе пробвал дали влиза в процепа между езика на ключалката и рамката на вратата, но не бе посмял да натисне и отвори, заради страха от шума, който щеше да предизвика. Вече нямаше какво да губи. Хъркането на Бика ехтеше в цялата къща. Алекс се изправи и облегна на вратата, стискайки в две ръце ламариненото парче. Ръцете му почти безчувствени от здравото стягане на свинската опашка, с последни усилия пъхнаха импровизираният ключ към свободата. Желязото се плъзна в процепа на вратата като по мярка. Александър спря за миг, за да успокои ритъма на сърцето си и да поеме дъх. Вече окопитил се натисна силно процепа и вратата отхвърча с едно силно изщракване. Белев спря да диша, изчаквайки дали шума не беше събудил мутрата, която го пазеше. Това беше най-съдбовния момент. Минаха няколко минути, но хъркането от другата стая не спираше и Александър пипнешком потърси изхода от къщата. Бяха го въвели с вързани очи и бе виждал само коридора към банята. Краката му бяха вдървени от липсата на движение през последните дни. Вързаните му ръце, които не само не помагаха, но и нарушаваха баланса на тялото изискваха нечовешко усилие, за да успее да се придвижи тихо в тъмна и непозната къща. Скърцащите дъски и безпорядъка в къщата залагаха допълнителни звукови капани по пътя на бягството му.

Мобилизиран до краен предел Алекс се придвижваше сантиметър по сантиметър, повтаряйки си, че не бива да бърза, въпреки желанието си да хукне през глава. Половин час по-късно вече стоеше на двора, след като успя да отключи входната врата с ключа, оставен от вътрешната страна.

Чистият въздух замая главата на Алекс. Той се огледа в тъмното и не видя  никакви светлини, показващи, че наблизо има живот.  Някакво подобие на ограда с паднала мрежа и висяща порта ограждаха къщата, в която бе затворен. Алекс забърза крачка, макар от залежаването и вързаните ръце да пречеха на равновесието му. Оказа се, че къщата е на черен път с издълбани коловози, а той не знаеше на къде да поеме. Не се колеба дълго и шмугна в храстите до пътя, опасявайки се от преследвачи. Трябваше да се отдалечи колкото се може по бързо, а после щеше да търси вярната посока. Светлината от луната и звездите бе достатъчна да не се блъска в клоните на храстите и стоящите на пътя му като черни стражи дървета. Опитваше се да върви успоредно на пътя без да знае посоката, която водеше към спасение.

 

-26-

Късно вечерта Николай получи сведение от информатор, че Сандокана имал приятел с изоставена къща, близо до черния път към Дивотинския манастир в Банкя. На времето там си правили оргии с проститутки, дрога и много пиене. Къщата била разположена сред няколко малки и обитавани само през лятото вили. Николай реши, че си струва да провери и тази следа, след като издирването циклеше вече цяла седмица. Успя да вземе заповед за обиск и късно вечерта се отправи с един екип полицаи към вилната зона на Банкя. Черен път около четири километра водеше до въпросната къща. Полицаите се движеха с изключени светлини и сирени. Спряха на отбивката в началото на селището и тихо се придвижиха към видимо неосветената къща. Николай се молеше да открие приятеля си. Обградиха обекта и в кръг напредваха с тихи, но уверени стъпки. Бяха се привели сякаш от тежестта на каските, оръжието и бронежилетките. Удар с тарана по вратата и само след пет минути Бикът лежеше на пода притиснат с крак от един едър на ръст полицай, който за миг го обезвреди, просна на земята и закопча ръцете му с белезници. Николай лично обходи два пъти къщата от тавана до мазето, но не откри Александър. Намериха стария дюшек и следи от обитаване на приземната стая, но ни следа от заложника.

– Казвай веднага къде е Александър Белев – Николай бе изтръпнал от мисълта, че приятелят му може вече да е ликвидиран.

Бикът мълчеше и само заучено повтаряше, че иска адвокат. Самият той не проумяваше, какво е станало със затворника му.

През това време, Александър, който се бе отдалечил достатъчно от къщата, реши да излезе на черния път, защото наклонът ставаше все по-голям, храстите все по гъсти и непроходими. Коловозите издълбани от колите, нощната тъмнина и голямата денивелация на терена му пречеха да се затича. Въпреки всички опити да се освободи ръцете му бяха още вързани и безпомощни. Когато пътят навлезе в тунел от дървета, мракът стана още по-непрогледен. Но Александър нямаше избор и трябваше да продължи без да спира. Постепенно започна да чува шума на стъпки около себе си, очевидно бяха на животно, което спираше или вървеше едновременно с него. За сега обаче по-страшни бяха хората. Приближи се до първия храст и се опита със завързаните си ръце да отчупи клон като някакво средство за отбрана. Пръчката която хвана се оказа доста жилава и докато я счупи свлече кожата от дланите си. Животното явно уплашено от шума причинен от Александър се спотаи в тъмното и не посмя да го последва. Още малко, си мислеше беглецът. Още малко и все ще ме изведе някъде тоя път. И точно тогава краката му се оплетоха и тялото му се запремята надолу с главата. Спря се някъде в канавката, но Александър загубил съзнание при падането не помръдна. Всичко потъна в тишина и мрак. От храстите излезе тъмната фигура на голямо куче, немска овчарка собственост на манастира. Бруно бе подарен на братята калугери Никодим и Лаврентий от техен приятел, завърнал се от Германия след гурбет. Кучето бе дресирано в училище за полицейски кучета и бе изключително дисциплинирано и умно. Приближи се до неподвижния Александър подуши го и разбра, че човекът е в беда. За миг се поколеба, да остане ли при него или да потърси помощ. Побутна с муцуна тялото, подуши лицето му и долови оня мирис, за който бе научен, че трябва да търси помощ. С бързи стъпки кучето се отправи към манастира, промуши се през изкопания отвор под телената ограда, през който се измъкваше за нощните си разходки. Монасите бяха направи отвор на вратата на магерницата, през който Бруно можеше да влиза и излиза по всяко време на денонощието. И сега кучето се вмъкна безпроблемно в помещенията за храна и спане на манастира. Бързо се изкачи на втория етаж и зачегърта с лапа по вратата на стаята, в която спеше Никодим. Божият служител се надигна бързо от леглото, беше почти буден и готов да започне своята ранна молитва, когато чу кучето. Познаваше Бруно и знаеше, че никога не би го обезпокоил без причина. Никодим погали кучето по главата и му заговори, като на човек:

-Какво има Бруно, да нямаме гости, момчето ми? Хайде заведи ме да видя – знаеше, че ако има опасност кучето нямаше да стои така. То направи няколко крачки и се обърна очаквайки, човекът да го последва.

Небето започна леко да просветлява, когато Никодим воден от кучето тръгна по черния селски път из гората. Бруно притичваше напред, спираше се и се обръщаше да подкани стопанина си да върви след него. По едно време леко изскимтя в опит да забърза Никодим. Точно в края на стръмния баир, отстрани в канавката калугерът видя тялото на лежащия неподвижно мъж. Бруно застана като страж до пострадалия в очакване на команда.

– Хей човек, добре ли си? Кажи нещо, бе момче! Моля те, я се събуди! – говореше Никодим докато опипваше врата му в опит да намери пулс. Първо усети, че въпреки нощния хлад тялото пазеше някаква топлина, а после напипа и слабия пулс на Александър.

– Бруно, доведи Лаврентий! Бързо момче, доведи помощ! – извика калугерът на кучето. После съблече връхната си дреха и зави Александър в опит да запази тялото му от изстиване.

Половин час по-късно кметът на Банкя, получил сигнал от калугерите за намереното тяло вече бе позвънил в полицията и един патрул пътуваше към манастира, заедно с раздрънканата линейка на санаториума в града.

В дрехите на пострадалия не бяха открити документи. Прегледът показа, че има черепно-мозъчна травма и се налагаше бързо да бъде транспортиран до болница Пирогов. Полицаите направиха връзка с информацията от сутрешната сводка за среднощната операция на Отдел борба с организираната престъпност в района на Банкя и уведомиха началника си за находката.

Четири часа по-късно Мария и Дани влязоха в Пирогов, където ги чакаше Николай. Не знаеха дали да почувстват облекчение. Александър беше намерен, но веднага бе вкаран в операционната на невро-хирургичното отделение. При падането имаше животозастрашаващо счупване в основата на черепа. Оставаше им само да се молят за него.

 

 

 

-27-

 

Ралица не можеше да вдигне глава от работа, но това напълно я устройваше. Хората минаваха като върволица през кабинета ѝ, всеки със своите проблеми и задачи. Наближаваше поредния годишен отчет и всеки бързаше да приключи със задачите си, а Ралица контролираше всичко. По обяд я извика и шефа:

– Седни, Рали, искам да ти кажа, че не знам по какви причини, но оставащите макар и малко дейности по обекта на Александър Белев ще бъдат довършени под ръководството на заместника му. Това е желанието на фирмата изпълнител. Не попитах каква е причината пък и няма значение. Важното е да завършат обекта в срок и качествено. До сега не сме имали проблеми с тях, така че не вярвам смяната на ръководителя на обекта да е проблем. Все пак фирмата е негова, да се надяваме, че знае какво прави.

Ралица пое въздух и заговори, сякаш нищо от това което бе чула не я засягаше:

– И аз не зная причината, но за мен няма проблем кой ще е ръководител на проекта. Мога ли да Ви помоля нещо? Няколко пъти ми предлагахте да сменя отдела и да работя с вътрешните дизайнери на архитектурната среда. Мисля, че на този етап няма работа на този обект, която да изисква личното ми участие и съм готова за следващата крачка. Отдавна ми се иска да сменя работата. Мисля, че сега е момента, а и сина Ви ще ме замести напълно. Време е и за него да мине напред. Простете, че изказвам мнение, но момчето Ви го заслужава! – Ралица не знаеше от къде се взеха всички тия думи, които излизаха от устата ѝ. Просто съзнанието ѝ повтаряше – край, край, край!

– Благодаря ти Ралица за добрите думи за сина, знаеш колко си важна за нас. Да действаме тогава. Започни да предаваш нещата. Ще липсваш тук, защото ще те виждаме по-рядко, но новата сграда с офисите на дизайнерите съм сигурен, че много ще ти хареса. И нека ѝ аз да те изненадам. Имам нужда от нов шеф, който да координира целия процес по проектиране, строителство, довършителни дейности и издаване на обектите и мисля, че ти си този човек. Иска ми се да бъдеш лицето на фирмата пред клиентите. Какъвто ѝ въпрос да имат, твоят отдел да отговаря – нека имаме етикет за работа с клиенти. Щях да ти го предложа след издаване обекта на Белев, но си права, че нищо не налага да чакаме повече. Подробностите около заплатата и другите служебни придобивки ще уточним на съвета на директорите.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

Малко по-късно Светла завари Ралица да плаче в кабинета си.

– Какво става, Рали? Случило ли се е нещо лошо?- попита тя. -Не ми харесва тая работа, напоследък сълзите ти ако не са на очите прозират зад служебната усмивка. Аз съм ти приятел, помниш ли?

-Нищо, Светле, нищо! Всичко е наред! Нали знаеш каква ревла съм станала и за добро и за лошо! Всъщност всичко даже е прекрасно! Повишават ме и отивам в сградата на дизайнерите! – проплака Ралица  решена, че вече на никой няма да споделя нищо свързано с Александър, даже няма да произнася това име.

-Честито! Ще се виждаме по-рядко, но ти нали това искаше. – двете бяха обсъждали своите планове за развитие във фирмата и Светла бе добре запозната с това какво иска Ралица. – Само не разбирам защо са тия сълзи? Та ние сме само на едно телефонно обаждане разстояние. Ей, да не се опитваш да не почерпиш? Няма да ти се размине. Още утре ще организирам нещо!

– Знам, Светле, даже позицията, която ми дават е по-висока отколкото съм мечтала, но си отива и една част от живота ми и младостта. Сигурно сълзите са просто израз на сантименталност, остарявам явно ставам плачлива – усмихна се тя в опит да успокои приятелката си.

Дълбоко в себе си Ралица знаеше, че се сбогува не само с  работата, а и с оная част от сърцето си, дето я направи толкова уязвима. Трябваше да сложи край, независимо от причината, поради която Белев я избягваше. Сама реши, да започне връзката с него. Сама и ще я приключи. Ще заключи любовта, копнежите и  мечтите в килера със спомените!

Днес и сега ще се сбогува с Александър! Ще се сбогува окончателно и безвъзвратно, така както се сбогуваш с живота. От днес ще живее с оцелялата си част от сърцето. Ще е всеотдайна майка, прекрасна съпруга, благодарна дъщеря и отличен специалист! И всички, за които се страхуваше да не нарани, трябва да са доволни! Ще гарантира мира и спокойствието на дома си.

Ще заспива и ще се буди с мисълта, че няма да мисли за него.

У дома съобщи новината за повишението на мъжа си и родителите си с тон, сякаш съобщаваше нивото на река Дунав в сантиметри. Радостта на близките ѝ бе голяма, а гордостта на родителите ѝ безкрайна. Те с охота разказаха на всичките си познати, колко ценена и успяла е Ралица. Валери пък намери повод в новината за повишението на Ралица да почерпи приятелите си. Знаеше си, колко е талантливо неговото момиче.

А Ралица беше машина. Ставаше много рано. Пазаруваше по план, по план се срещаше с приятели и близки. Избягваше всякакви спорове с Валери и в редките случаи, когато я търсеше като жена винаги бе насреща. Къщата блестеше от чистота, готвеше много и изобилно, подреждаше, переше, гладеше, грижеше се за Дея и лягаше тогава, когато тялото ѝ започваше да отказва да се движи. Тялото ѝ бе част от машината Ралица, настроена да служи.

Ежедневно се обаждаше на родителите си и полагаше всички усилия нищо да не им липсва. Понякога дори не знаеше какво да попита, но пак се обаждаше и се опитваше по гласовете им да отгатва всичко ли е наред с тях. Знаеше, че им е единствена и е смисъла на живота им.

Времето с Дея я правеше истински щастлива, целуваше детето с цялата обич на която бе способна и вярваше, че с любовта си му помага да расте. Само с нея  животът имаше смисъл и цялост. Изумяваше се на това, колко мъдри и неочаквано зрели могат да бъдат децата.

Понякога, когато не можеше да спи нощем тихо стоеше на терасата поливаше цветята, чистеше увехналите листа и си спомняше за градината на баба си. Заравяше пръсти в пръстта и ѝ се искаше да се разтвори в нея.

Нямаше да е сега!

Новата работа я погълна и зарадва едновременно! Всичко, което бе научила от години и помогна да създаде организация, за която бе мечтала. Сега сама определяше правилата. Не след дълго под нейното ръководство нещата се задвижиха и работата се оптимизира максимално. За Александър не чу ни дума. Три седмици по-късно обекта бе предаден и дори името на фирмата на Белев вече не се споменаваше.

Често започна да сънува, кафе ,,Луна“ и неговата стопанка с розите, с която на сън водеше тия разговори, които наяве си беше забранила.

 

-28-

 

Александър прекара близо месец в реанимацията на Пирогов. Операцията мина добре, но нараняванията от падането бяха животозастрашаващи. Елена, Дани и неколцина приятели идваха всеки ден и се опитваха да му дават кураж през стъклото на болничния бокс. На третата седмица Александър успя да изрече няколко думи. Николай много искаше да го разпита, но лекарите бяха категорични да не насилва нещата. Малко по малко Белев се връщаше към живота. Вече бе спокоен за Елена и Дани, но за Ралица нямаше как и кого да попита. Сънуваше я в медикаментозните си сънища, но дори в съня му тя гледаше в страни, отдалечавайки се в непозната посока. Наистина ли съдбата му бе такава – да живее без онази голямата любов? Щеше ли да се възстанови и да ѝ разкаже всичко, или поне това което му позволят да каже. Знаеше, че има следствена тайна, и че няма право да я нарушава. А и за нея така щеше да е по-безопасно.

Сияна Иванова, млада журналистка от нощен вестник бе дочула някакви слухове за отвличането и вече цяла седмица звънеше на Николай и във фирмата на Александър Белев, за да се добере до някаква информация. Всичките ѝ опити удариха на дърво. Шефът на охранителната фирма предприе спешни мерки за замитане на следите. Скоро в пресата излезе случай с отвличане на студент, син на виден вносител на черна техника и журналистката пое по тази следа. Щеше да се върне към случая след няколко десетилетия.

През това време Бикът, с наложена мярка за неотклонение търкаше нара в ареста и продължаваше да мълчи. Безкрайните часове разпити и всякакви заплахи, и обещания за по-лека присъда не помогнаха на полицаите да се доберат до съучастниците му. Дори и след като ДНК теста доказа, че затворникът в мазето на изоставената къща е бил Александър Белев, арестантът продължи да отрича. Беше приел, че той ще е изкупителната жертва, но знаеше, че Сандокана ще му се отблагодари. Като начало му бе изпратил един от най-добрите адвокати на криминално проявените в страната. Мълчанието си имаше цена. Николай от своя страна не можеше да се побере в кожата си за това, че случая се очертаваше да приключи с ареста на тази пионка. Дори когато вече в пълно съзнание Александър разказа за дочутото име на Тончев в разговора между двамата му пазачи, дежурния прокурор отказа без преки доказателства да разследва тази следа. Парите често накланяха везните на Темида не в името на правото.

За няколко седмици в същия период емигрантът Тончев успешно се установи в Нова Зеландия. По това време там беше място, в което и други съмнителни бизнесмени живееха, наслаждавайки се на живота, плуващи в разкош и коктейли. Жена му разхождаше тоалетите си и изпращаше картички с екзотични пейзажи на приятелките си. Скоро върволица от гости заприижда до дома им в Уелингтън. Жаждата ѝ за популярност я свърза с местния елит и успя да се добере дори до генерал-губернатора, представляващ кралицата. Тончев превърнал се изведнъж в рентиер, не след дълго започна да се оглежда за някакъв бизнес. Рано му беше да излиза в пенсия. В страната промишлено се разработваха находища на природен газ, нефт, злато, сребро, желязна руда и въглища. Вниманието му обаче бе привлечено от находищата на нефрит. От години правителството бе дало право на добив и преработка на нефрит на маорите. Камъкът бе свързан с ценностите на този народ. От древността те познаваха енергийните сили на нефрита и се възползваха от тях. Изработваха амулети, украшения и оръжия. И тук Тончев видя ниша за развитие на бизнес. Влезе в преговори с местните и полека взе да се намърдва, организирайки износ на бижута и амулети за България. Прие го като нещо, което да запълва времето му, а в последствие започна да му носи и пари. Никой освен него не знаеше, какво друго имаше в контейнерите за България. Митничарите, които си затваряха очите за вноса на некачествен цимент, сега пропускаха безпрепятствено пратките с нефрит. Скоро в България всички забравиха за Тончев, сякаш никога не бе съществувал. Това беше и неговата основна цел.

Изписаха Александър след месец лечение. Последваха няколко седмици рехабилитация у дома, заради проблеми с вестибуларния апарат. В резултат на удара в главата, бе получил силен световъртеж и трябваше време и тренировки да се съвземе. Заради операцията все още не му разрешаваха да гледа телевизия и да говори по телефона. В първия момент, в който се добра до телефона си се опита да се свърже с Ралица. Мобилният ѝ постоянно даваше заето. Александър първоначално не можа да разбере, че е блокиран и автоматично се отклоняват обажданията му.

Опита да се свърже с нея през централата на офиса. Телефонистката с любезен тон го отпрати, като му обясни, че тя вече не работи в сградата. Белев беше съкрушен, не можеше да разбере какво се случва. Отново го обзеха страховете, да не би заради него Ралица да бе пострадала. След няколко разговора със служителите си успя да разбере къде работи в момента Ралица. Първо почувства облекчение и си помисли, че може би е за добро да е на друга място. След няколко прозвънявания откри служебния ѝ номер, но този път секретарката, след като разбра кой търси госпожа Далчева, отклони обаждането с мотива, че графика на шефката ѝ е много натоварен.

Александър реши, че ще е най-добре да се срещнат на живо. От този момент усилено тренираше тялото си, за да успее да влезе отново във форма. Трябваше да е самостоятелен. Трябваше да си върне живота.

Първото излизане на Алекс бе до кафе Луна. Искрено се надяваше, че там може да срещне Ралица. Отиде някъде в ранния следобед. Заведението обичайно беше полупразно и Диана нещо се суетеше по двора, оправяйки вазичките по масите.

– Я кой да видя, здравей Алекс. Отдавна не си идвал. Поотслабнал ми се виждаш. – не спираше да говори стопанката на Луната.

-Здравей, Диана! Бях зает доста време и не съм минавал покрай кафето. Нещо ново около теб?  – Сърце не му даваше да започне разговора с въпрос за Ралица.

Поговориха си известно време за разни обичайни неща, като времето, кризата и липсата на хора в кафето. Александър изпи едно кафе, но нямаше никакво желание за вкусотиите на Диана. В един момент просто я попита:

-Виждала ли си Ралица?

-Преди месец някъде идва сама тук. – отвърна Диана – поседя малко, поговорихме си и си тръгна, и от тогава не съм я виждала. Ама и теб много отдавна не съм. – не се стърпя да му намекне. – Не знам какво се случва между вас двамата! Знам само, че такава красива и влюбена двойка отдавна не бях виждала. Ама то може да ми е от възрастта. Човек с годините май става по-сантиментален.

Александър замълча. Нямаше как да ѝ разкаже какво се случва. Стана му само още по-болно, като разбра че Ралица е идвала сигурно в напразен опит да го намери. Тръгна си и дори не се отби до строежа. Отиде направо до детската градина до която бе оставял Ралица, за да вземе детето си. Стоя дълго до оградата с надежда отнякъде да се зададе любимата на сърцето му жена. Тръгна си след седем, когато бе прибрано и последното дете. Мария вече настойчиво му звънеше, притеснена за дългото му отсъствие. Това преди не се беше случвало. Явно тази случка щеше да остави траен белег в отношенията му с всички засегнати.

Прибра се мълчаливо, помоли Мария да предвиди още един човек за вечеря и звънна на Николай, знаеше че и той работи до много късно. Когато приятелят му дойде вечерния мрак отдавна бе покрил улиците на Житен. Седнаха под остъкления навес, хапваха кротко и гледаха пламъците на камината. Николай му разказа набързо как се движи разследването, но усети че този път нещо друго тревожи Алекс.

– Искаш ли да се облечеш по-топло и да се поразходим. Нещо  съм се схванал, че цял ден стоях на бюрото, а и ти трябва да се раздвижиш. Ще разходим и кучетата. Една нощна разходка ще ни дойде добре и на двамата.

Мария започна да мърмори недоволна и притеснена от излизането. Още се страхуваше дори от сянката си, но мъжете я успокоиха на две на три и с бавна стъпка потеглиха по черния селски път.

– Хайде кажи какво има? Не издържам да те гледам повече така. Сега теб ли да разследвам, за да разбера какво се случва. Ако се тревожиш за делото, че се бави само ще кажа, че правя всичко възможно. Но мисля, че не е това проблема.

Александър погледна приятеля си, сведе поглед и тихо каза:

– Нека да повървим, мисля че така ще ми е по-лесно да ти разкажа.

И му разказа всичко за Ралица. За първи път в живота си споделяше нещо толкова лично с друг човек.

– Оценявам, че ми казваш сега въпреки, че само при мисълта какво е могло да се случи и с това момиче направо ми се изправя косата. Аз не съм много по приказките, но знам, че любовта е голяма сила. Може би не намирам точните думи.  Обаче животът си е твой, ти знаеш какво искаш и какво ти е на сърце, а явно твоята Ралица си струва. Кажи с какво да помогна? Най-лесно е да я открия. Още утре ще ти кажа къде работи и ще ти дам контакти. Ще се моля тия гадове да не са я наплашили. Ти обаче трябва много да внимаваш какво ще ѝ кажеш. Знаеш че колкото по-малко знае, толкова  е по безопасно за нея. Ако е решила, че си се покрил и си я зарязал и това е било само любовна свалка, направи не знам как ще се оправиш. Гледай само да пазиш и Мария и Дани, че на тях сега също им дойде в повече напрежението. А като се замисля ти продължаваш да си най-потърпевш от всичко.

-Знам къде работи, но не знам графика ѝ, а секретарката ѝ категорично ме отхвърля. Ники, това което изпитвам към тази жена ми се случва за първи път в живота. Мисълта, че може да съм ѝ причинил нещо лошо направо ме побърква. Бих предпочел да не оцелея, за да не знам. Познавам я колко е интелигентна и чувствителна, и предполагам какво съм ѝ причинил дори и само с това, че така изчезнах от живота ѝ. Тази жена е специална. Знам каква е цената, която плати за да се реши да бъде с мен. Обещах и стъпка по стъпка да вървим напред и един към друг, за да пазим другите, а аз изведнъж изчезнах. Не знам има ли път назад, но се моля поне да разбера, че е добре.

-Разчитай на мен ще ти помогна с всичко което мога.

– Не знам как ще ти се отблагодаря. Ти си ми повече от приятел. За Мария и Дани не се тревожи, няма да им причиня болка. И тази дето понесоха е предостатъчна.

Прибраха се след час от разходката и се разделиха с обещанието утре да се чуят. Ники се сбогува набързо с Мария и отпраши с колата. Александър се извини, че е уморен и се прибра в стаята си. До сега в безпомощността си се бе опитвал да потиска мислите за Ралица, но сега…..Сега пред очите му бяха нейните къдрици, тяло, устни. Сякаш усещаше парфюма ѝ как се носи из спалнята му и тогава кожата му си спомни допира на нейната кожа. Сърцето му се сви от болка и желание да я докосне и да се слее с нея.

Господи, какви изпитания ми изпращаш, защо ми даваш да позная тази болка и страст, за която даже не съм подозирах, че мога да изпитам. Помогни ми, Господи! Помогни ми!

 

 

-29-

 

По-високата позиция донесе на Ралица както повече работа, така и възможност да наеме жена, която рано да взима Дея по-рано от детската градина. Вярваше, че като канализира нещата в отдела си ще успее пак да се прибира навреме и да прекарва по-голяма част от деня си с детето. Валери също бе потънал в работа и не придиряше за закъсненията на жена си. Оставаха му свободни вечери за разпивки с приятели и безобидни закачки с колежките. Беше започнал да се шегува сам със себе си, че се е превърнал в безопасна игла. Спокоен бе, че неговото момиче ще намери начин да се грижи за дома и за детето.

Понеделник бе ден за оперативки. Ралица стегнато и синтезирано запозна колегите със задачите за предстоящата седмица. Вече се чувстваше по-уверена и анализа на задачите и разпределянето на работата според компетенциите на колегите ѝ и отнемаше по-малко време.

След оперативката се прибра в кабинета и една след друга се занизаха като маниста на броеница планираните за деня срещи. Отново не ѝ остана време за обяд и когато в края на деня пригладняла, и уморена излезе от офиса, навън вече притъмняваше. Изпращаше и този ден с идеята, колкото може по-бързо да се прибере у дома, да си вземе душ и отмие умората. Ралица  се забърза към служебния паркинг. Там самотно стояха две коли, едната от които  нейната. Колегите ѝ преди часове се бяха прибрали по домовете си. Вратата на съседната кола се отвори минути преди Ралица да се качи пежото. Изненадващо пред нея се изправи Александър. Първото ѝ желание беше да се обърне и да побегне, сякаш можеше да избяга от тоя момент, и тая среща.

– Здравей, Рали! Моля те не си тръгвай – каза той сякаш предусетил желанието ѝ да изчезне – Моля те, нека поговорим!

– Здравейте, господин Белев, не мисля, че има за какво да говорим. Обектът Ви върви към приключване доколкото зная, а и аз не отговарям за него и не мисля, че мога да Ви бъда полезна с нещо. – кой знае от къде се взе този мой делови глас и тон си мислеше Ралица докато редеше клишета.

– Ралица, аз съм Александър! Трябва да поговорим. Ще бъда искрен, макар все още да нямам право да ти разкажа всичко – умоляваше я той.

– Господин Белев, мисля че нещо сте се объркали. Не ми дължите никакви обяснения. Обяснения си дължат приятелите, мислите ли, че Вие сте от тях? Аз не мисля – всички факти говорят за това. Не си мечтая за човек, който се появява след месец два и очаква да изпадна във възторг при вида му. Лека вечер. Уморена съм, а Вашата поява мисля, че ме довършва.

– Ралица, моля те. Разбирам как се чувстваш, но имам обяснение. – промълви Алекс.

– Няма обяснение за бездушието! – Ралица затръшна вратата и пое с пълна газ.

След две преки отби и спря. Ръцете и трепереха неистово. Усети вкуса на кръв по устните си, които бе прехапала в опит да сдържа риданията си. Какво става, какво става се питаше всяка фибра от тялото ѝ. Нали го беше изтрила, забравила, повярвала че никога не го е срещала. Уж никога не ѝ се беше случвал, а сега цялата се разпадаше на атоми. Плака дълго и безутешно, докато очите ѝ пресъхнаха. Запали колата и много бавно подкара към дома си.

Нямаше как да скрие подутите си очи. Поседя в колата докато измисли какво оправдание да намери за пред близките си.

– Ралица, какво се е случило? Защо си плакала? Добре ли са Вашите? – Валери не спираше да задава въпроси. Първата му мисъл беше да не се е случило нещо лошо с родителите ѝ. Той беше останал кръгъл сирак много рано и след като се ожени за Ралица прие родителите ѝ като свои. Доста често, те го защитаваха в общите им спорове, не спираха да се хвалят пред близки и познати с любимия си зет, и  не пропускаха да го почетат за всеки празник. Беше им като син и той също ги бе приел за семейство, за това първата му мисъл при вида на Ралица беше за тях.

– Всичко е наред, една моя съученичка е починала. За това се разстроих – наистина имаше такъв случай, за който тя бе разбрала преди дни. Една нейна приятелка от началното училище бе загинала в катастрофа преди седмица. Стана ѝ мъчно, но не беше каза нищо у дома.  Сега измисли това извинение за зачервените си от плач очи.

– Хайде, мила, иди си вземи душ и си полегни. Знаеш какво казваше баба ти – не плачи за чуждите болки, защото няма кой да плаче после за твоите. Разбирам те, че ти е тъжно и много съжалявам за случилото се с такъв млад човек, но трябва и ти да се пожалиш. Напоследък мисля, че наистина си преуморена.

На Ралица ѝ стана още по-болно от милите думи на Валери и от вниманието. Намери сили само да кимне с глава и влезе в банята. Водата отново и помогна да отмие лошите мисли и чувства. Когато излезе, Дея вече я чакаше готова да изпее новата песничка за мама, която бе научила в детската градина. Ралица слушаше детето, усмихваше му се, а сякаш беше отстрани и наблюдаваше цялата тази сцена. И душата и потъна в онова спокойствие наречено отчаяние или по-точно безразличие. Ето, че могло да се случи и на нея, за която безразличието беше най-страшното наказание.

Ще трябва да продължи с това което има и за което бе допуснала възможност да загуби. Никога повече, никой няма да плаща за нейните болки. Човек може да се научи да живее с всичко. Само трябва да полага усилия да живее. Да помни, че най-големия дар е живота. И коя е Ралица Далчева, че да отнема правото на живот добър или лош, на който и да е. Ще го живее и ще направи всичко възможно близките ѝ да са щастливи с живота, който им се е паднал.

Следващите дни щяха да са трудни, като на човек мъчещ се да проходи след тежка катастрофа. Но крачка по крачка, дъх след дъх – ще се справи. Не е нито първата, нито последната. Всяка теория за уникалността на човека можеше да върви по дяволите. Тя е само сбор от атоми и този сбор щеше да функционира докато природата или нещо там горе каже, че краят ѝ е дошъл. До тогава ще бъде съвсем обикновена жена, светулка, хляб, нож и сълза. Ще се събира в шепа, ще се рони като пясък и ще съществува. А може би след време, безкрайно много време там нещо в нея може пак да се съживи я от усмивката на Дея, я от близване на куче, от топлината на слънцето или знаели от какво….

Александър остана на паркинга и не посмя да тръгне след нея. Сега разбираше какво е да обичаш някого повече от себе си и да усетиш болката му. Точно на Ралица, на която искаше да осигури цялото щастие на света бе причинил най-голяма болка. Беше го видял в очите ѝ, в стойката и жестовете на тялото ѝ. Ония смеещи се къдрици бяха застинали в прилежен ред и срещу него стоеше една друга, сякаш изваяна от восък жена. Той ли бе причинил това? Какво да направи? Нямаха общи познати. Бяха скрили връзката си от света и той нямаше с кой дори да поговори за случващото се. Не можеше да позвъни на вратата ѝ, да я разбие, да влезе с взлом и да изкрещи какво му се бе случило. Да ѝ повтаря, че не я е изоставил, а я обича и в безпаметните дни в онова мазе само мисълта за нея го бе крепила. Да ѝ каже, че сега го боли за нея повече отколкото от раните лекувани в безпаметните нощи в Пирогов. Споменът за допира на кожата ѝ, за меката коприна на къдриците ѝ, усещането, че обичаш другия повече от всичко на света, топлината на усмивката ѝ бе това, за което си струваше да се бори и оцелее в онова мазе. Толкова ли бе доверието ѝ в него? Всъщност добре познаваше своята Ралица и разбираше, напълно, че похитителя му бе уцелил най-подходящия момент да го удари. Беше му отнел любовта, тази любов за която си струваше да загубиш всичко или да преживееш и немислимото. Крехката и току що зародилата се надежда, че в живота има нещо, което го прави неповторим се търкаляше някъде на прашния под в онова мазе.

Сърцето му се сви от мисълта за болката през която премиваше прекрасното му момиче. Та тя още не си бе позволила да приеме мечтата за това да са двама завинаги заедно и го бе изгубила. А какво ли наистина бе най-добро за нея? Имаше ли сили Ралица да застане зад него, да премине през развод и всички трудности съпровождащи края на един съвместен живот.

Толкова много я обичаше, че бе готов на всичко, за да е щастлива – дори без него. Нямаше как да ѝ съобщи цялата истина без да я уплаши или да наруши следствената тайна. И сега ли беше времето да ѝ разкаже?

Колкото и да не искаше да си признае, той също не можеше да причини на собственото си семейство още болка. Даниел и Мария бяха жертви на отвличането му. Как да каже на Ралица ,,обичам те“, но сега ти отново ще трябва да почакаш, защото семейството ми не може да понесе повече болка. Само ако му беше дала шанс да обясни! А щеше да му повярва? И колко щеше да се уплаши? Щеше ли да напусне удобният си и сигурен свят, и да тръгне с човек, жертва на отвличане.

Безгрижието на оная любов, която имаха си беше отишло. Нямаше как да се получи общ сбор от двамата. Оня свят сътворен от тях, оная красива измислица бе изчезнала. Планетите определено се бяха подредили така, че да препречат всички пътища назад.

Вътре в него протяжно и отчаяно един самотен вълк зави, късайки нишките в сърцето му, наречени Ралица.

 

 

-30-

Животът бе продължил да си тече и земята не беше спряла да се върти. Хората се раждаха, живееха, ядяха и се целуваха, плачеха и празнуваха. Ралица постепенно възпита любовта си да стои мълчаливо сгушена на топка и да отваря очи само в някоя от безсънните ѝ нощи.

В един есенен, неделен следобед, двадесет години по-късно, Ралица поклащаща се на удобен люлеещ се фотьойл  си почиваше и гледаше  телевизия, сама в новия си просторен дом. Вече бе сложила първите в живота си очила, но те само подчертаваха финеса и интелигентността на лицето ѝ. Все още бе изключително красива и открояваща се сред тълпата жена. Валери бе с приятели за риба, а Дея бе отишла на гости на престарелите си баба и дядо.

В един от редовете, телеграфно изписващи на екрана, програмата на предаването Ралица съзря името на Александър Белев. През годините бе преминала през много и различни фази на отричане и любов към Алекс, докато накрая осъзна, че е напълно възможно да обичаш някой въпреки всичко и всички. Прие, че любовта е по-силна от омразата. Там в сърцето ѝ имаше едно местенце, малко и тайно, което се наричаше Александър. Това местенце бе заключено и времето в него бе спряло. И любовта към него остана все същата, дори когато я болеше и беше безнадеждно. През ума ѝ бяха преминали хиляди мисли и бе обсъдила сама със себе си всичко, което можеше и не можеше да направи. Имаше дни, в които се страхуваше, че ако се случи нещо с него тя дори няма да разбере и се молеше на Бог да е жив и здрав. Тогава осъзна, че ще го обича цял живот.

Постепенно Александър придобиваше все по-голям авторитет в строителните среди и покрай това популярност сред обществото. Канеха го по телевизии и списания за интервюта. По някое време и политиците се завъртяха покрай него, търсейки финансова подкрепа и опирайки се на авторитета му. Така волно или не, Ралица научаваше по нещо за него и благодареше на Бог, че човекът разбил сърцето ѝ е добре.

Видяха се на живо само веднъж, беше на Виенския бал в София. Тя в изумително красива червена рокля, той строен и много побелял в черен смокинг. Различни и нетипично изглеждащи двамата се гледаха продължително, докато техен общ познат се опитваше да ги запознае, и представи един на друг. Премълчаха, че се познават! Александър само нежно хвана ръката ѝ с две ръце при здрависването:

– Изключително ми е приятно! Приказките за принцеси са измислени заради жени като  Вашата прекрасна съпруга – поздрави той Валери и се оттегли в тълпата.

Ралица го търсеше с поглед цяла вечер. Но той си бе тръгнал веднага след срещата. Не можеше да понесе да стои и гледа, жената на живота му, която никога нямаше да бъде негова.

Двамата бяха запомнили рождените си дати. Александър не пропускаше да изпрати първоначално смс, а с напредване на технологиите и с други програми я поздравяваше за рождения ѝ ден. Всеки път се молеше телефонният ѝ номер да не е сменен и съобщението да бъде доставено. Запази и своя мобилен телефонен номер. Може би някога щеше да звънне изписвайки името ѝ.

След няколко години, когато болката премина Ралица също започна да  му изпраща поздрав за неговия рожден ден. На света сигурно нямаше по-внимателно подбирани, думи, картини или музика за съобщението. Да може да се чете от всеки и все пак той и тя, специалните, да разберат, че има едно пламъче, което не догаря.

Животът си течеше и всичко остана една стара история, която всеки по своему пазеше от света. Както се казва каквото е било писано, това се е случило.

До днес!

В ранния неделен следобед Ралица се настани удобно в люлеещия се стол и се приготви да гледа интервюто на една от малкото журналистки с авторитет сред телевизионната публиката. Сияна Иванова бе журналистката, която преди двадесет години се бе опитала да разплете слуховете за отвличането на Александър. Нещата обаче бързо се потулиха и отговори така и не бяха получени. Тончев изчезна зад граница и в затвора се оказа само дребната риба. Делото бе при затворени врати, защото все още в ГДБОП таяха надежда,щ един ден случая да се доразплете.

Сияна Иванова бе преминала на работа от вестника в Националната телевизия и водеше една от най-гледаните рубрики на неделния блок – ,,Да си в България“. Представяше различни успели българи. Още като започна да се готви за интервюто с Александър Белев бе решила да се върне към неговото минало. Знаеше, че за публиката бе интересно, кой и как бе започнал, и успял в живота си. Не беше забравила и слуховете за отвличането му. Трябваше добре да прецени до къде да стигне в търсенето на истината. Реши, че всичко ще зависи от искреността на интервюирания.

Александър бе свикнал вече с медийното внимание, но пък и осъзнаваше, че отива в едно от предаванията с най-висок рейтинг.

– Здравейте, господин Белев – Сияна Василева енергично поздрави своя гост посрещайки го на вратата на студиото – благодаря Ви, че сте навреме за срещата ни, въпреки натовареният Ви график. Надявам се, че сте се запознали с примерните въпроси?

– Здравейте! Готов съм да седна на горещия стол. – пошегува се той.

– Знаете, че в хода на разговора ни може да възникнат и други непредвидени въпроси. Все пак ние сме тук за да Ви представим на нашите зрители в цялост. Всеки се интересува от успелите личности. – не спираше да говори журналистката.

– Разбира се, г-жо Василева, ще съм напълно искрен с Вас. Аз вече съм на зряла възраст, нямам време за суета. Бъдете спокойна, ще съм напълно искрен с Вас.

Предаването започна с кратко представяне на събеседника. Репортаж от дома и офиса му проследи един от дните на Александър Белев. Ралица почти не слушаше думите на водещата, а внимателно следеше камерата и образа му. Големият екран на телевизора създаваше илюзията, че тя е там с него – вътре в някаква жива картина. Това беше нейния Александър и същевременно не беше той.  От екрана я гледаше човек с напълно побеляла коса и стройна фигура, подчертана от излято по тялото му сако, около очите му трайно се бяха настанили мрежи от бръчки, но погледът беше все още оня, който тя помнеше. Очите му бяха забравили да остареят!

– Благодаря Ви, че така увлекателно разказвате за Вашия бизнес и успехите Ви. Добрият пример днес е много дефицитен. Знаете, че ние се стараем, показвайки хора като Вас да мотивираме нашите зрители да се борят за добрите идеи, които имат. Знам че в живота Ви е имало много изпитания. Някои от тях са се превърнали даже в градски легенди. Бихте ли отговорили на няколко такива въпроса? – не спираше да пита журналистката.

– Поех ангажимент да съм искрен и нямам намерение да го нарушавам. Пък и няма какво да крия – отвърна Александър.

Ралица се премести леко напред със стола и се запита какво ли щеше да каже Алекс или просто журналистката сугестира зрителите си да очакват нещо изключително?

– Бих искала да Ви върна в едни не толкова добри времена. Времената, в които в страната се вихреха различни групировки и отвличанията на хора, бяха средство за решаване на конфликти, завземане на бизнеси и рекет за пари. Една от градските легенди твърди, че Вие също сте били жертва на отвличане. Може ли да потвърдите това и да ни разкажете подробности, кога се случи това, както и завърши ли тази история в съда?

Александър Белев се облегна на стола, сякаш търсеше опора в него! Пред очите му се мярна онази празна стая с мръсния дюшек и примигващата светлина, процеждаща се през вратата. После сякаш усети миризмата на дезинфектанти, която го преследваше много дни, след като бе излязъл от болницата.

– Разбирам въпроса Ви и си спомням, че Вие още тогава търсехте отговори и заслужавате да ги получите. Тогава не Ви отговорих, защото разследващите органи настояваха да запазя мълчание, с надеждата това да помогне да разрешим случая. Да, наистина бях отвлечен в една късна есенна вечер преди двадесетина години. Отвлякоха ме докато се опитвах да паркирам колата си у дома. Въпреки, че в оня момент имах ,,професионално-етичен“ спор, ако мога така да се изразя с водещ бизнесмен в бранша, не очаквах такъв удар. Не ме питайте за името, защото въпреки косвените доказателства истинския поръчител не беше осъден, каквото и да кажа ще се класифицира като клевета. Беше заловен, да го наречем моя ,,пазач“, но той не проговори и така опази основния виновник.

– Бихте ли ни разказали, какво точно се случи? Трудно е човек да си представи, какво сте преживели и Вие, и семейството Ви.

Ралица се бе вкаменила. Добре помнеше есента преди двадесет години. Съзнанието ѝ отказваше да приеме фактите. А може би отвличането се бе случило по-късно, след тяхната раздяла? Но те се разделиха малко преди зимата да почука на вратата. Помнеше студените, мрачни дни и как си мислеше, че времето се смрази след като Александър излезе от живота ѝ. Още можеше да усети тръпките хлад и празнота в тялото си.

– Каквото и да Ви разкажа за отвличането едва ли мога да предам с думи, всичко това което преживях, усетих като болка и какво загубих. Няколко дни бях заключен и малтретиран. После успях да се измъкна една нощ, оказа се часове преди да ме открие полицията. За съжаление, докато бягах по един черен и доста стръмен път се спънах в тъмното, и пострадах сериозно. Още съм благодарен на калугера, който ме е намерил и благодарение на бързата му реакция, в Пирогов успяха да ме спасят. Разбирам, че думите ми звучат драматично, но и ситуацията беше такава. Това е един от тези моменти или дни в живота ти, които го преобръщат. Не става въпрос само за семейството ми, което бе подложено на огромен стрес. Става дума за това, че животът ти спира, плановете които си правил, мечтите които си имал, обещанията които си дал в резултат на нещо такова се сриват. Няма да крия, че аз в онези дни понесох най-голямата загуба в живота си. Разказвам Ви всичко това, дори само с надеждата тези, на които тогава и години след това не можех да обясня някои свои действия, и решения да ме разберат, и да ми простят. Стана много лично и ми позволете да спра до тук. Мисля, че казах достатъчно. Да не пропусна да благодаря на най-добрия си приятел, който тогава положи огромни усилия, за да ме намери и по-късно да накаже виновните.

– Господин Белев, нека завършим с това какво бихте пожелали на нашите зрители, които днес проследиха интервюто с Вас.

– Бих им казал само да не се отказват от пътя си, каквото ѝ да им струва това. Почти всички мечти, които съм имал и за които съм работил днес мога да кажа, че са се сбъднали. Най-голямата ми мечта, обаче си остана несбъдната, защото в един момент спрях да се боря за нея. За оправдание пред себе си мога и да казвам, че точно отвличането бе това, което ме изплаши или разколеба, но истината е, че не съм си простил за отстъплението. Така че, постигайте това за което бленувате. Борете се за щастието си. Животът преминава невероятно бързо, затова го живейте на пълни обороти.

Журналистката изпрати Белев с благодарности. Искреността му бе надминала очакванията ѝ. Редакционните телефони в студиото бяха прегрели от зрителски обаждания.

А там някъде в една онемяла от тъга стая Ралица трескаво ровеше в телефона си. Търсеше този номер, който пазеше  в контакти от двадесет години и който ползваше веднъж годишно, за да поздрави Александър за рождения му ден. Ръцете на Ралица се изпотиха и пръстите ѝ се плъзгаха по екрана в напразен опит да намери номера. Сама си заповяда да спре и да се успокои. Имаше време. Той и без това едва ли щеше да вдигне докато е в сградата на телевизията. А и тя какво ли щеше да му каже. Стига толкова мисли и колебания. Целия ѝ живот премина в колебания и себедоказване. Сега искаше само да чуе гласа му.

Още след първото позвъняване Александър ѝ вдигна:

-Здравей, Рали! Здравей любов!- шофьорът му бавно пусна преградната стена в колата. Имаше нещо в гласа на Белев, което не беше чувал и веднага разбра, че на шефа му трябва усамотение.

– Здравей Алекс! Гледах предаването! – Ралица сякаш преглътна последните думи.

– Време е да ти разкажа! Да, Рали, тогава се случи, но тогава трябваше да мълча! Реших сега да говоря. Не искам да си отивам от света с мисълта, че не знаеш. Възрастта ми не е за пренебрегване. Много се страхувах и от това, сега да ти разкажа, какво се  случили преди години. Не искам да живееш с мисълта, че нещо си сбъркала или не си ме разбрала. Аз бях виновен. Тогава си мислех, че цялото време на света е пред нас и е наше. Вярвах, че ти ще свикнеш с мен, ще ми се довериш и ще приемеш мисълта да сме заедно, въпреки всички скрупули. Сякаш започвахме да се учим да танцуваме заедно. И тогава ме отвлякоха. Аз за добро или зло проявих повече разум, отколкото чувство. Дойдох на оня паркинг, пред работата ти, с мисълта да  обясня. Видях обаче болката, която съм ти причинил. И тук си признавам, любов, че май се изплаших от една страна исках да си те върна, но от друга знаех, че случаят с отвличането не е приключил. Докато стоях затворен, един от най-големите ми страхове беше да не ти посегнат. Наистина нямаше да понеса, ако нещо ти се случеше.  Стигаше ми това, че семейството ми премина през ада в онези дни. И до днес помня уплашените очи на Мария и порасналия набързо Дани. Извини ме, че така бързам, но искам да изрека това, което хиляди пъти съм изричал на ум. – Александър се облегна на седалката и чак сега забеляза, че шофьорът е отбил и спрял на една стоянка до Борисовата градина.

– И аз си говорех години наред с теб, на ум. Каквото и да съм мислила, никога, никога не съм спирала да те обичам. Утешително е, че започнахме да се поздравяваме за рожден ден, с всяко съобщение разбирах, че си добре. Това беше най-големия ми страх, да не ти се случи нещо лошо и аз да не разбера. А то се било случило и аз …….

– Хей, хей Ралица! Момичето ми аз някак си знаех, че това между нас не може и няма как да е изчезнало. Преживяхме всички катаклизми. И виновни няма. Понякога си мисля, че Бог ни даде най-голямото си благословение, тогава когато се разделихме. Да се обичаме безусловно. Голям късмет е това, че сме живи и  водим този разговор. Така  ще мога да си отида от този свят спокоен, че ти знаеш истината. Знаеш, че не съм те предал.

– Алекс, защо говориш така? Може да е късно за планове, но можем да продължим да се обичаме. Добре ли си? – Ралица бе готова да се разплаче.

– Никога, никога, никога няма да спра да те обичам. Нищо не може да ми попречи да те обичам. Искам само да ми разкажеш малко за себе си. Все си представях какво ли правиш? Признавам си, че покрай общите ни бизнес познати, научавах нещо за теб или по-точно за работата ти. Прекрасно се справи, момичето ми.

– Аз пък разчитах на медиите, за да разбера как си. Аз съм добре. Валери направи своята кариера, още по-успешна, а Дея порасна и е прекрасна млада дама.

Имам приятелите си – малко, но мои си. Научих се отново да обичам мъжа си, влязох в релси. Разбрах, че колкото и да ти се е струвало невъзможно да продължиш, с времето се научаваш как да го правиш. И пак успяваш да си щастлив. Понякога ти става тъжно и почваш да живееш само за  работата, поне аз съм така – затрупвам се с задачи и постепенно умората ме вкарва в релси. Не мога да кажа, че живота ми е бил празен просто продължих. Продължих без теб. Ти остана там в оня другия живот, а тоя беше само спомен за любов! Ралица замлъкна.

– Благодаря ти, мила! За всичко! Не ти предлагам среща, не защото не искам да те видя, а защото не искам повече да руша. Обичам те, момичето ми! Ще чакам поздрава си за следващия ми рожден ден!

– Обичам те, Алекс! Сега и във всеки друг живот!

---

Автор: Ивета Германова 29.10.2025 г.

Прочетете още

За любовта, която все недостига

Новели

⏱️ 40 мин. четене