За любовта, която все недостига

Вървеше из шумния, изпълнен с аромати азиатски пазар и търсеше подходящо място за спиране. Стадото му от овце и кози имаше нужда от почивка, а с всеки час оживлението се засилваше и можеше да изтърве купувачите. Идваше от далече и трябваше веднага да се връща у дома. Установи се бързо. Пастирите с викове приканваха минувачите да видят стоката. Явор стоеше от страни и се опитваше да гадае, кой ще се спре и каква цена ще даде. Животните бяха добре гледани. Овцете приличаха на облаци с разресаните си руна, а козелът достолепно клатеше огромните си рога и потропваше с копита, заобиколен от козите. Продажбите започнаха с шумни пазарлъци. Явор остави главния пастир да се погрижи за купувачите. В тая част от света пазарлъка бе част от удоволствието да купуваш и продаваш.

Не беше негова тая работа. Някъде дълбоко в Явор се криеше онова скромно момче, което обича музиката, къпането в река Вит, хляба с препечената коричка от селската фурна и всички пътища, които бе извървял не можеха да изтрият тези спомени.

И тогава я видя. Реши, че е плод на развинтеното му въображение, което преди малко го бе върнало на село, далече в България. Не можеше да е тя, тук в средата на Азия и все пак беше. След много години, много различна и все пак Неда. В жената пред него прозираше онова дългокрако, слабо и източено, като житен клас момиче от съседната улица. Още докато я оглеждаше Неда се спря заобиколена от помощниците си. Личеше, че и е повървяло. Дрехите, свитата, осанката и бяха на човек свикнал да му се слуша думата – малко такива жени можеха да се открият на пазара.

Видя го и само погледа й издаде, че го позна. Огледа стоката и пошушна нещо на мъжа до нея. Той бързо се доближи до продавача на добитъка и заразпитва за стадото. Неда застана малко в страни и зачака. Стоеше изпъната като струна, а гривните на ръцете й ромоляха при всяко движение. Скоро сделката бе сключена и всички животни станаха нейни. Тя се доближи до Явор и стисна ръката му по мъжки. Той почти бе сигурен, че ще си тръгне и няма да издаде познанството им, когато тя се обърна и каза:

– Чакам те на вечеря.

Не попита иска ли, може ли? Това леко го ядоса, но реши, че ще отиде. Няма да и се даде.

Прибра се в хотела, влезе в банята и дълго отмива наслоилите се по него прах и умора от шумния ден. Беше му провървяло. Бързо продаде всичко на добра цена. Но нещо му пречеше да се зарадва напълно, може би безпокойството от предстоящата среща. Какво имаха да си кажат, да си спомнят, да очакват?

Колата, която Неда изпрати за Явор се спря пред вратите на къщата и зачака да се отворят. Къща бе скромно казано. В края на алеята, сред разтворилите клони за поздрав, екзотични дървета се издигаха каменните стени на имение – прави, солидни, помнещи не един човешки живот. Прозорците на първия етаж светеха и приканваха да влезеш. На вратата облечен в костюм млад, мускулест азиатец, свел поглед покани госта да се качи на втория етаж в Златната стая. Прозвуча му малко превзето и си помисли – от Неда от съседната улица, до Неда от Златната стая, нека видим.

За изкачва се по стълбите бавно, изправил гръб, опитващ се да не показва изненадата си от това, което виждаше. Право пред него бяха отворените врати на стаята. Не бе преувеличено. Старо леко розовеещо злато, бе обагрило пода, стените и мебелите в нея. Широко отворените витражни врати бяха рамка за огромната червена луна, спряла се сред обсипаното със звезди небе. Неда стоеше в тази рамка, като застинала част от пейзажа. Не можеше да повярва. Мислеше си тази жена е подредила и луната, за да постигне това съвършенство на момента. Тогава чу гласът й:

– Добър вечер и добре дошъл! Очаквах те! – роклята и опарена от пламъка на свещите плахо пропусна очертанието на тялото и го направи розово-златно като стаята.

– Добър вечер. Надявах се… – гласа му пресекна като скъсана струна. Не знаеше как да продължи

Думите им угаснаха. Неда освободи прислугата и сама му поднесе висока чаша с ледено студено, бяло вино, което бе изпотило кристала.

-Тук – каза Неда – не е като при твоите фиорди. Рядко се радваме на такава прохладна вечер. Съвсем ли си оставил китарата, щеше да е прекрасно да те чуя да свириш отново. След това замълча, сякаш не очакваше отговор.

Явор нямаше време да се запита от къде знаеше нещо за него, след тридесет години. Но все пак света беше едно голямо село, а социалните мрежи заместваха селските клюкарки. Тя започна да му сервира, обяснявайки как се е опитала да докара храните от родното село тук и да ги направи подходящи за гостите си. Неда говореше бързо, леко задъхано и мисълта й скачаше от тема на тема, сякаш танцуваше като нестинарка по жива жарава. Някъде скритите тонколони разливаха звуците на песен, в която се пееше за дъжд, който си запалил. А Явор чакаше Неда да му каже, какво правеше той тук. Въпросът стоеше на гърлото му и ароматното вино не помагаше да го преглътне. Усещаше във въздуха напрежението от неизреченото и тръпката по неизвестното. Вече се питаше дали няма да си тръгне без да разбере, какво точно се случва, когато ръката й го опари по рамото.

Може ли да си взема една забравена целувка -плахо попита Неда.

Въпросът го свари неподготвен, но нямаше време за отговор. Устните й кацнаха на неговите и аромата на парфюма й го прегърна.

III

От първия миг, в който го зърна на пазара сърцето на Неда се преобърна и не можа да се върне на мястото си. Същото това сърце, което не остаряваше в гърдите й, пазеше спомена за всяка любов, загуба и мечта.

Очите му бяха същите стоманено сини, отразяващи пламъка, който те закалява. Помнеше го мил и внимателен, необичайно добре възпитан за момче от село. Понякога когато си говореха, подпрени на колелетата под сенките на Витските върби си мислеше, че Явор нарочно превключваше на диалект, за да я разсмее и разреди напрежението, което неминуемо се натрупваше от присъствието им.

Бяха връстници, учеха в един и същи град, ваканциите се засичаха непрекъснато, а знаеха толкова малко един за друг. Понякога Неда разпитваше баба си за съседите и тяхното момче, Явор.

-Добри хора, работни и учени. Знаеш ли баща му е музикант и за библиотеката отговаря. И момчето му, и то добро. Свири, даже по-добре от баща си. Охотно обясняваше старата и баба, докато продължаваше да скубе тревата от лехите. – А ти , Неде, вземи хапни нещо, стига стърча на слънцето, ще ти прималее. На хората децата отдавна са яли, а ти само с чуруликане ли ще живееш?

Неда се заливаше от смях, грабваше старото очукано колело на дядо си и се понасяше към селската река. Там привечер, прибирайки се от нивите, зеленчуковите градини и бостаните, младежите слизаха на моста и се отправяха към реката и нейните вирове. Умората им изчезваше и до късно огласяха със смеха си улиците. После се обличаха в новите си дрешки и излизаха по центъра. От скоро работеше и единствената кръчма на открито, претенциозно наречена ,,Сан Суси“ или както всички и викаха Сусито.

Неда не беше като всички деца. Вкъщи я жалеха, че е слабичка и злояда. Често и течеше кръв от носа, като я напечеше слънцето, та за това не я товареха със задачи. Тя сама решаваше какво ще прави в дългите, топли дни. Току нагъваше чергите на баба си и с братовчедките отиваха на чешмата ,,Локач“ да перат. Пълнеха каменните корита, накисваха прането и влизаха в ледените води. Газеха чергите, търкаха ги с домашен сапун и ги тупаха с бухалките. После ги отцеждаха на напечената от слънцето плоча, отстрани на чешмата и с колелетата ги връщаха до къщата. Каменната ограда цъфваше от ярките цветове, докато се сушеше прането.

Баба и с усмивка нареждаше – Ей, момичета прокъснахте ми чергите от пране!

Спомена върна гласа на баба и. А сега тридесет години по късно Явор стоеше пред нея и тя не искаше да си признае, колко имаше нужда от него, в тая далечна част от света. Видя го и сякаш си влезе у дома.

Устните и прибягаха по неговите, като лъча на червената луната, продължаваща да се люлее на терасата. Явор рязко спря да диша, сякаш някой лиши земята от атмосфера и всичко около него изчезна. Светът се крепеше на ръката на Неда, която без думи го поведе в съседната стая. Не виждаше нищо, бе само усещане за любов. Такава всепоглъщаща, не искаща нищо, не питаща защо, колко и как.

Косите и се спуснаха над него, като бързеите на Вита и погалиха раменете му. Струваше му се, че всичко това е невъзможно да се случи, само до първото докосване. Миг по-късно целуна душата и. Усети как се разтвори в нея. Имаше чувството, че клетките им се сливат и нямаше сила на света, която да раздели телата им. Обичал бе много жени, радвал им се бе, наслаждавал се бе на живота, и помнеше, и бе забравил някои. Не вярваше, че животът е запазил още любов за него. Ще си я вземе.

Прокара ръка по гърба и с цялата нежност, на която беше способен. От допира му тялото и се изви като лък, потрепери и се устреми нагоре, повличайки го. Неда не можеше да се откъсне от устните му, сякаш нектара на всички цветя бе полепнал по тях и тя трябваше прашинка по прашинка, внимателно да го събере. Искаше още и още, и още. И то точно сега, в този миг, в който вселената бе притихнала за тях.

Ръцете, косата, кожата и щяха да помнят всяка частица от него, да я носи в душата си и тогава, когато я напусне. Тя бе толкова близо, че Явор видя да просветват златните точки в зелените и очи. Тялото му леко я залюля в такт с любопитната червена луна, която искаше да е част от тази любов. Понесе я като вълна, като порив на вятър, като ритъм на музика, съчинена от него и изсвирена със струните на вените му. Това, което се случваше нямаше как да го спреш. Можеше само да благодариш, че си дочакал.

За миг се запита, къде отиде здравия му скептицизъм, какво стана със самоиронията, която не му позволяваше дори да мисли, че на света може да има толкова щастие. Може би при стената от задръжки, издигната от Неда, а сега срината като Картаген.

Нямаше никакво значение, че телата им бяха загубили съвършенството на младостта, че бяха понатежали и уморени те имаха безграничната всеотдайност на зрелостта. Умението да даваш, без да имаш очаквания, да се радваш и цениш това, което получаваш с пълното съзнание, че е дълго чакано и може да е последно……..

Зад вратата на Недината спалня стоеше Чен – младият мъж, който посрещна Явор на вратата. Беше подпрял главата си на стената и яростно стискаше юмруци.

Можеше да се каже, че Неда намери Чен на пазара, където избягалото от дома си момче помагаше на продавачите и така преживяваше. Той на няколко пъти отнесе чантите и до колата, бързайки да и отвори вратата, преди шофьора да направи това. Все я гледаше в очите и никога не мрънкаше за бакшиш. Като разбра, че родителите му са разделени, всеки с ново семейство и нови грижи, Неда реши да го вземе в имението. Лично му избра новите дрехи, стаята, определи му задълженията и поиска в замяна само да и обещае, че ще довърши ученето в последния клас на гимназията. И Чен се справи успешно с всичко. Помагаше в къщата и сякаш предугаждаше желанията и. Думата на Неда за него стана закон. Но имаше и още нещо, усетил за първи път в живота си, какво значи истинска грижа и обич Чен се прилепи към Неда, и стана нейна сянка. Преживяваше всяка нейна радост и болка тихо, без никой да разбере. Не знаеше как точно се нарича това чувство, но трябваше само поглед от нея, за да обърне света.

Често го намираха заспал като кученце пред вратата и. В такива дни Неда кротко сядаше до него и му говореше за света, за село, за живота си като го милваше по ръката. Казваше му, че сега е тук и той може да е спокоен и сигурен, че няма да замине за никъде и да остави нейното предано момче.

Имаше много преврати в живота на Неда. Съдбата и се смени многократно, дома и ту беше пълен с хора, ту всички заминаваха и тишината я поглъщаше. Независимо от всичко Неда винаги правеше нещо, затрупваше се с работа, сама си поставяше и изпълняваше задачи и така гонеше лошите мисли от себе си. Често чуждите хора, гледайки тая нейна хубост подмятаха, че някой скоро ще прескача оградата на къщата и нощем. После с годините решиха, че си е такава луда дето не се спира и все нещо прави. А когато това, което правеше започна да се отплаща започнаха да гледат с уважение на работата и. Беше майка, учителка, после бизнес дама, градинар на рози, изкусен готвач и какво ли още не. Търговията най и се отдаваше, явно гените на далечните български дядовци, търговци на земя и коне си казваха думата.

Мъжът и изкарваше предостатъчно, но познавайки енергията, която струеше от нея я остави на воля да прави каквото си ще. Знаеше, че забраните не бяха за нея. Тя все се опитваше да докаже нещо на себе си, на семейството, на другите и все нещо не достигаше. Много бяха празните нощи в живота и. Заспиваше и се будеше сама. Хората виждаха лъскавите рокли, бижута и усмивката и, но тя си знаеше какво има зад вратата на голямата къща. За това когато силите и не достигаха, тихо плачеше нощем. Чен като радар долавяше тия нейни сълзи, душата му тръпнеше, но не посмяваше да и каже нищо.

В тая нощ, в която тя доведе в леглото си непознатия за него мъж, момчето онемя. Познаваше Неда и знаеше, че тя го е избрала – нямаше на света мъж, който да я прилъже. Не знаеше какво се случва, но и не искаше сама да разбие сърцето си. Не можеше да понесе повече сълзи. Стоеше пред вратата и стискаше юмруци от безсилие.

Животът на Неда бе като роман с много обрати. Тръгна от едно малко българско село, през големия град, до това имение на сред Азия. Тя която, винаги казваше, че генът и за чужди езици е увреден говореше вече така добре езика, че не можеше да я различиш от местните. Разбираше се с хората, сякаш свикна с всичко, само дето вече спря да си пее. Даже на ум не звучаха в главата и песните, с които се будеше и заспиваше преди.

Но сега лежеше в прегръдките на Явор притихнала и в главата и плахо се прокрадна мелодия – Цветините очи черешови, снощи ги видях нажалени, нажалени разплакани…Песента се връщаше. Нямаше да е тъжна, това си го обеща в мига, в който видя Явор на пазара. Този път щеше да е нейн. Нямаше да мисли какво ще стане, ще нарани ли някой, какво ще кажат хората.

Помнеше оная лятна вечер, мека и звездна, пълна с аромата на цъфнали трендафили, обгърнали селските порти и дувари с надничащи баби насядали по пейките пред къщите, за да видят младежите, които бързаха да стигнат до Сусито . Масите сковани от летви и същите такива сгъваеми столове нямаше да стигнат. Тази вечер щеше да свири жива музика, имаше даже правостоящи, надошли да послушат, погледат, а можеше и на някое хоро да се хванат.

Неда дълго се въртя пред огледалото. Милата и баба пак намери време да и уйдиса на акъла и набързо и уши нова рокля. Беше слънчево оранжева басма на бели точки, но като и пришиха бяла дантелка и коланче и роклята залепна на момичето. Баба и излезе да я изпрати и да се порадва на Неда. Даде сто заръки да не се прибира сама по тъмното и влезе да си дополее градината. Неда не бързаше. Знаеше, че все ще се намери място за нея. Наричаха я особнячка, но обичаха да слушат смеха и, песните и безкрайните смешни истории, които разказваше. Винаги имаше с кой да си тръгне и кой да я изпрати. Момчетата все си намираха път към тяхната улица и уж случайно вървяха с нея. А тя бърбореше, закачаше ги и хич не даваше вид, че разбира защо така удължават пътя към дома си, изпращайки я.

Когато стигна до Сусито музиката вече се чуваше. Явор беше на сцената и свиреше с групата на баща си. Погледна към Неда и кимна леко да я поздрави. Момичето седна на края на една от масите и загърби всички. Гледаше към сцената като омагьосана. Представяше си че е там и пее с тях. Явор свири на клавир или китара, а тя пее някаква прекрасна песен…..

За да избяга от шума на компанията си застана до стената на сцената, облегна се и тихичко заприпява. Явор я видя и си помисли, все такова дете си остава тая щура Неда. Хич не и пука, че ще я отдумват, стои и си пее. Баща му даде знак да седнат да си починат. На Явор му домъчня за Неда, представяйки си как ще стои и чака да започнат и реши да остане. Засвири тиха и нежна мелодия и когато я погледна срещна огромните и очи пълни с признателност. Искаше да свири само за нея, разбрал какво значи да направиш някой щастлив с музиката си.

Забавата продължи до късно. Неда си стоеше все там до стената и отпращаше ухажорите дошли да потанцуват с нея. Когато всичко свърши Явор помогна да натоварят техниката и точно когато реши да си тръгва я видя. Чакаше го и пристъпваше от крак на крак понастръхнала от нощния хлад.

-Искаш ли да те изпратя -попита Явор – хайде вземи якето ми, накокошинила си се като пиле. Хареса ли ти. Ей, какво замлъкна.

Неда закрачи пред него мълчешком, броейки нощните пеперуди събрани под уличните лампи.

-Е щом искаш мълчи, видя ли новата ми йоника. Донесоха я от Германия, тате е събирал пари цяла година, ама си струва. – продължаваше да и разказва Явор.

Наближиха къщата на Неда, той и пожела лека нощ, изчака да отвори портата и тръгна. Миг след това дочу бързи стъпки и докато разбере какво става Неда го настигна обви ръцете си около врата му и го целуна по устните. Целувката и бе някак детска и припряна и точно когато искаше да побегне назад, той я задържа нежно я целуна, притваряйки безбрежно сините си очи.

Неда стоеше на пръсти и не смееше да помръдне, ето за това ли говореха всички – първата истинска целувка. Устните и бяха нежни и меки с вкус на лято. Наоколо само светулките понесли фенерчетата си се опитваха да отмерят времето, но и те не можеха да кажат колко продължи тази целувка. Толкова, че устните на Неда я запомниха за винаги.

Години наред, когато и беше най-тежко, когато беше сама, предадена и ранена, се затваряше в себе си и там на дълбоко, в тъмното тръгваше след светлинката на светулките при спомена за тази целувка. Мечтаеше за това тази целувка да продължи цял живот.

VII

Неда леко помръдна в леглото и Явор в съня си инстинктивно я притисна към себе си. Господи, как искаше да се помоли да не се разсъмва, той да не тръгва и светът да изчезне. Тогава усети, че ръката му нежно започна да гали косите и, слезе по врата и дългите му музикантски пръсти потърсиха най-нежните тонове на тялото и. Мислеше, че след тая нощ не може да поеме повече любов, но това беше стихия. Това беше обич, която знаеше, че си отива и този път е завинаги. Нямаше нужда от думи. Небето вече започна да се избистря. Любопитната луна отдавна си беше легнала и на смяна идваше деня.

Облякоха се набързо, гърбом, всеки в своя ъгъл и чак тогава застанаха един срещу друг.

-Трябва да те изпращам вече – промълви Неда – колата чака от снощи да те закара.

-Така е. Аз днес заминавам, летя си за България. Това бе случайна работа за мен. Иначе често свиря на корабите с туристи в Скандинавските страни. Имам си своя група. Един приятел ме помоли за услуга, да му помогна със стадото, нали знам езици, а и имах нужда от пари. Знаеш семейството..

-Знам – прекъсна го Неда – полетът ти е в три. Лек път и сбогом

Явор я гледаше изумен. Гласът и бе монотонен и някак звучеше служебно. Чен пристъпи към него и го подкани:

-Господине колата Ви е готова. Да не караме спътниците Ви да чакат. Последвайте ме.

Чен вървеше плътно зад него и Явор нямаше как да се обърне и поне с поглед да се сбогува с Неда. Какво се случи, свърши ли?

Неда излезе на терасата, сложи тъмни очила и се отпусна в люлеещия се стол. Не искаше никой да вижда очите и. Трябваше да остане сама и да потъне в спомена. Само ден. Да преживее и запомни всеки миг отново. Да говори наум с любовта. Да и благодари, че се случи. Да не дава път на угризения и слабости. Тях щеше да остави за утре. Утре щеше да се върне отново в кожата си. Отново щеше да стане силната, отговорна и всеотдайна Неда. Днес беше нега и любов.

VIII

Явор бързо пристигна в хотела, където вече го чакаха със стегнат багаж и готова да тръгне всеки миг кола за летището. Днес, помисли си той, светът е решил да бърза и да ме разкара от тук. Шофьорът на таксито бе любезен млад човек, който се опита да завърже разговор:

-Хареса ли Ви нашия град, имаме време да минем през новата столица и да разгледате, да Ви покажа забележителностите. Астана е голям град не случайно го наричат ,,големия строителен проект“. Това не е само столица на Казахстан, а и центъра на Средна Азия. Вече е готова и нашата пирамида, нещо като Вашето НДК – културен център. Бил съм в България, та от там зная.

Явор би слушал с интерес във всяка друга ситуация, но сега просто не можеше да се съсредоточи. От Караганда до летището в Астана имаше 130 километра, явно щяха да преминат в туристическа беседа. Не искаше да огорчава шофьора, облегна се назад и зарея поглед в степите.

Все някога светът ще спре да препуска и той ще стъпи здраво на краката си. Ще осъзнае какво му се случи и най-важното – свърши ли? Не спираше да се пита това ли е края? Може ли любовта да започне с раздяла? И какво точно започна?

Неда прекара целия ден на терасата, скрита зад слънчевите очила. Не помръдна дори когато Чен я зави внимателно с одеялото. Не чу суматохата около прибирането на мъжа и.

Петър бе нейн връстник, българин – можеше да се каже от успелите. Бе спокоен, трудолюбив и упорито преследваше целите си, дори когато те го отведоха до Средна Азия. Петър бе висок на ръст, набит с прошарена коса, сресана назад с чупливи къдрици.

Беше хубав мъж, излъчващ сила и увереност. Често пътуваше и бе оставил Неда да се занимава с дома, децата, с работата си. Стадото беше новата и страст. Той нямаше нищо против, а и това допълнително занимание носеше пари. В дългия им съвместен живот Петър бе научил едно, имаше ли Неда работа и той беше спокоен – не го гледаше с оня тъжно-ядосан поглед когато заминаваше.

Той я откри на терасата, наведе се да я целуне и попита:

-Здравей Неде, няма ли да ме посрещне моето момиче? Добре ли си? Да не е пак мигрената?

Както често се случваше питаше и сам си отговаряше.

– Здравей – Неда изплува от унеса си – нещо ме боли главата, може и да е мигрена. Ти кога пристигна? Искаш ли нещо за вечеря?

Петър за разказва за пътя, за работа, а Неда тихо се отправи към кухнята и започна да приготвя масата. От унеса я извади неговия въпрос:

– Нищо не казваш нали за това си мечтаеше?

– Извини ме, не чух какво каза.

– Казах , продаваме всичко и се връщаме в България. Всичко съм уредил, не исках да ти казвам по-рано да не се провалят нещата и да се разочароваш, но вече всичко е сигурно. Така ще сме по близо и до щерките. Завършват тази година и се прибират и те в София. Говорих с тях, много са щастливи.

Неда се подпря на масата и не знаеше какво да каже. Мечтаеше за това да се приберат в София, от години караше Петър да премести бизнеса си, но сега беше друго. Всичко, което се случи допусна единствено, защото вярваше, че никога повече няма да се видят. Тук тя бе като на друга планета. Тук имаше сили да каже – Тръгвай!

-Хей, онемя ли? Има ли нещо? Нали все разправяше, че това ти е мечта, а сега ме гледаш с очи пълни със сълзи и не знам какво да мисля! Ако е заради Чен – не се притеснявай. Само да поиска и идва с нас, ако не ще го обезпечим.

-Нищо не мисля. Боли ме глава, а иначе се радвам, просто новината дойде много внезапно. Извини ме ще си лягам. Утре ще говорим.

Петър вече хапваше и заразпитва Чен за новините от града, за стадото и къщата. Не беше от мъжете, които лесно се тревожат за настроението на жена си. А и Неда бе вулкан от чувства и емоции. Знаеше, че като и поразмине, сама ще го потърси и ще поговорят.

Добре, че мястото му в самолета бе до прозореца и можеше да се прави, че му е интересно да гледа навън. Така пресече всички опити за разговор на симпатичната дама до него. Отказа кетеринга на стюардесата, като помоли за малко вода. Най-после небето се смрачи, повечето пътници заспаха и в самолета се чуваше само шума на двигателите. Явор можеше да е сам с тичащите мисли в главата му. Но не беше, Неда беше в главата му. Говореше и задаваше всичките си въпроси, представяше си всички възможни отговори. И пак се връщаше отново с нов въпрос и нов отговор, но отговора беше негов, а не нейн. А той имаше нужда да чуе поне дума от нея.

Господи така ли се чувстват жените след нощ с някой сваляч. Не, не можеше да е това – толкова любов имаше в ръцете, които го галеха. Такава безбрежна нежност светеше в очите и. Нямаше как да е само секс. От къде взе сили да го отпрати?

Самолета започна да снижава над София. Навън ръмеше дъжд и само светлините на града се отразяваха във водните капки. Самолета леко се плъзна над Свети Александър Невски, огледа се в златните кубета и благословен се приземи на пистата. Пътниците изръкопляскаха с благодарност на пилотите, свалиха ръчните багажи и заизлизаха, говорейки по телефоните с близките си. Стюардесите служебно усмихнати стояха на вратата на самолета. Явор знаеше, че никой няма да го чака на терминала. Колата му бе спряна на близък паркинг и щеше да се прибере сам в къщи.

-Ало, Валя, спиш ли. Кацнахме и до час ще съм си у дома. Ако искаш лягай, утре си на работа, вече е много късно – олекна му. Бе говорил с жена си почти нормално.

Потегли без да бърза, дъждът се бе усилил и чистачките бързо прелитаха по стъклото. Движението в нощна София бе спокойно, но всички светофари се бяха наговорили и светеха в червено, сякаш искаха да го спрат и върнат обратно на летището. Къде да се върне, при кого? Не спираше да се пита – Неда, защо го направи?

Неда бе опаковала багажа, а къщата изпразнена очакваше новите си стопани. Малката къща за гости с част от двора оставаше за Чен. Младият мъж се радваше, но изпитваше и непреодолим страх какво ще прави без Неда и без семейството.

Привечер двамата седнаха на стълбите пред новия му дом. Гледаха залеза с по чаша домашна лимонада с мед и джинджифил и си говореха. Чен погледна Неда и очите му потъмняха:

-Какво ще стане сега? -попита той

-Нищо, момче -каза Неда – ти реши да останеш тук и аз също мисля, че така е по-добре. Имаш дом, образование и бързо ще си намериш работа. А при добър късмет и

добро момиче. Тя разроши с ръка косата му. – Хей, нали знаеш, че искам внуци, а щерките все отлагат. На теб разчитам да дочакам такава радост.

-Не се шегувай. Ти какво ще правиш? Петър е добър човек.

-Знам Чен и за това го обичам. – прекъсна го Неда

-Познавам те, нещо в теб е различно, след оная нощ. Ти не търсиш случайни срещи. Така и не разбрах защо се случи, как най-отговорния и честен човек доведе тоя непознат в къщи. Тежестта дето превива раменете ти, не е от раздялата с този дом. Толкова искаше да се прибереш в България, а сякаш се страхуваш. Неда, в този живот няма човек на който да държа повече. Кажи ми какво става и как да помогна. Ако кажеш тръгвам с теб.

– Милото ми момче, не ме мисли. Представи си само, ако цял живот си живял с мисълта да си в баланс с хората около теб. И сам си изграждал стена от забрани. Поставяш си една по една тухличките на почтеност, отговорност, любов, авторитет и безкрайно много и често ненужни други такива ,,достойнства“. И увлечен в зидането и суетата да си най, забравяш и отлагаш наистина важните неща. Отлагаш ги за утре, за после, за някога.

Винаги поставяш някой друг пред теб или просто се отдръпваш и чакаш. Понякога сам не знаеш какво. Чакаш и не виждаш как времето се изнизва. Уж разбираш, че не спира, а си безкрайно изненадан като видиш как наближавайки края, дните летят все по-бързо. До онзи миг, в който нещо мъничко те препъне, може и да е поглед, отдавна забравен и ти се видиш с очите, които си забравил. Светкавично разбираш, че няма връщане и няма прошка за пропуснатите неща. Че всички сълзи на планетата да изплачеш празните дни и нощи няма да се върнат. Неизречените думи за обич ще си отидат с теб. Омразата лесно я показваме, любовта ни е трудна.

Неда се засмя и го погледна с оня дяволития поглед дето четеше мислите:

– Сега ще си помислиш, че се държа като пенсионирана балерина, страдаща за сцената и младостта. Не. Този път нямах време, а и не исках да мисля какво ще стане ако…. Не исках да предвиждам ходове, да разигравам сценарии. Веднъж в живота.

В краката на Неда кротко лежеше огромна, доведена от България каракачанска овчарка. Бе положила глава на изпънатите си лапи и не помръдваше, но очите и полупритворени не изпускаха стопанката си от поглед. Когато жената се надигна кучето стана и се отръска от прахоляка, поклати опашка готово да я последва.

-Чен, имам работа сега, пак ще говорим.

XII

Валя се събуди преди Явор. Оправи се на бързо и малко преди да излезе се върна от вратата. Реши да му направи закуска, беше се прибрал късно и цяла нощ се въртя в леглото. Заспа на разсъмване, явно е преуморен си мислеше тя. Знаеше, че момчето и прави всичко възможно, за да имат един по сигурен живот. Тя изпържи набързо от любимите на Явор филийки, извади бурканчето с домашно сладко от вишни и лепна една бележка ,,Да ти е сладко. Целувам те“.

Явор се събуди по обяд, намери закуската на масата и това го накара да се чувства още по-зле. Какво да прави сега. Да сгъне и прибере спомена за Неда, там някъде в паметта си, тридесет години назад. Да го зарови, забрави, отрече. Не искаше да се оставя на угризенията, но и не можеше да спре да мисли за случилото се.

Телефона му звънна и той почти подскочи. Обади се голямата дъщеря, Мария

-Тате, как си? Мама каза, че си се прибрал късно и си много уморен, ама аз да те чуя. Ще ходиш ли днес на работа, мислим със сестра ми довечера след работа да минем покрай вас. Ей, какво си ни донесъл – момичето избухна в смях. Такава си бе на тате бърбораната. Разбраха се за вечерта и телефона замлъкна.

Ако имаше телефон на Неда, мина му през ума тази еретична мисъл. А дали, за да го освободи от всичко това Неда не го отпрати така набързо. Подари му една нощ и го остави свободен. Не го накара нищо да обещава, не поиска нищо. Тази Неда и името и едно такова – не, да.

Явор се облече и тръгна към звукозаписното студио, където често се отбиваше. Работата винаги му помагаше да подреди главата си. Мъжете обичаха да споделят свои подвизи, но това с Неда беше несподелимо. Нямаше място за шеги и закачки. Щяха да го погнат с вицове за мъжете на средната възраст и техните забежки. А и недай си боже Валя нещо да дочуе. Жена му не заслужаваше това.

Неда беше нещо повече от любов. Неда беше младостта, тая безвъзвратно отишлата си, буйна и страстна емоция. Тая младост дето все си отива и все не искаш да я пуснеш. Щеше да запази вкуса на устните й само за себе си. Толкова му се искаше да я докосне, да усети дъха, кожата му да си припомни нейната кожа, че усети в сърцето си леко присвиване. Боже сърцето ме свива и не си мисля за инфаркт на средна възраст, а за любов.

Облече се набързо и излезе. Щеше да върви, да работи, да свири до изтощение. Докато тия кънтящи в главата му желания и въпроси заглъхнат съвсем.

Явор потъна в дните си и само нощем сънищата му го връщаха назад в Караганда. В златната стая при златното момиче, което се люлееше на луната и все не можеше да достигне устните му. Събуждаше се уморен и ядосан. Мислеше, че се превръща в някакъв мекушав мъжкар, който рони сълзи като в третокласен любовен филм. Не искаше да си признае, че там някъде подсъзнателно се радва да види Неда поне насън

XII

А Неда периодично губеше съня си. Заспиваше уморена и след два три часа се събуждаше, сякаш някой я изтръгваше от съня. Използваше всякакви начини за заспиване – да чете, да гледа среднощни филми, да си мисли за хубави неща, да диша равномерно и брои какво ли не.

Една помакиня, преди години и бе казала простичка рецепта, която в много случаи помагаше. Кипваше вода, разтваряше в нея един локум от розов цвят и добавяше три листенца индрише. Неда се навеждаше над горещата чаша, вдъхвайки бавно и дълбоко. Ароматните пари я отпускаха и когато поизстинеше, разбъркваше напитката, и я изпиваше. Но сега и това не помагаше.

Сети се как тази същата жена с усмивка и казваше:

– Неде, от мен да го знаеш ако и това не помогне да заспиш, значи си будна в съня на някой.

Дните бяха още по трудни. Трябваше да направи отново дом за семейството си. Къщата в подножието на Витоша, която бе избрал мъжа и бе здрава и солидна, нова постройка. Имаше място за всички. Някой от мебелите Неда донесе от Караганда. Те бяха част от постоянно пътуващия и дом. Неда усещаше, че този път приготвя последния си дом. Нямаше за кога да се мести, а и не искаше. За това с голяма любов избираше всяка вещ и я поставяше на мястото и.

Домашните и знаеха, че с нея за тия неща на глава няма да излязат и за това я оставяха да се вихри. Къщата все повече заприличваше на дом.

Само едно нещо помрачаваше дните на Неда. Излизането из града – все се страхуваше да не срещне Явор. Градът не беше кой знае колко голям, а и много общи приятели имаха. Тя никого не попита за Явор, само веднъж чу да говорят за негов нов албум, послучай годишнина на групата, в която свиреше. Намери записа в интернет и често го слушаше. Беше като изкупление на вината, която стоеше в сърцето и. Всяка вечер се молеше за здравето на близките си. Някъде в молитвата и намираше място и онази молба, да и прости Бог греха и да не допуска Явор да страда за нея.

Главоболието и все по често я мъчеше и вече нищо не помагаше тая пулсираща болка да спре.

XII

Беше изминала цяла година откакто Неда се прибра в България. Свикна да върви спокойно по улиците и да не се оглежда виновно за Явор. Когато я поканиха на сбор в родното село, тя с радост прие. Ще отиде. Да става каквото ще, все някога и това ще се случи.

С Явор се засякоха в кафето на площада, група приятели и съученици, които часове наред седяха, оживено си говореха и смееха. Поздравиха се и в голямата навалица никой не усети, че не са разменили и дума. Всички вкупом се преместиха в механата, където продължиха с приказките до среднощ. Имаше и от любимите и хора и ретро музика – отпуснаха им се душите. Към полунощ хората полека започнаха да се разотиват. Неда стана и подкани Явор:

– Хайде да се прибираме! Ще ме поизпратиш ли. Като в старите времена. Аз по навик заръчах колата да дойде да ме вземе от къщи. Забравих, че няма къща. Отдавна е продадена, но ще почакам на пейката пред нея да ме вземат.

Явор стана, сбогува се набързо и излезе на вън да изчака Неда. Тя дълго все нещо си доприказваше с приятелките, обещаваха си да се видят скоро и да се чуват често по телефона. Когато излезе Явор пушеше втора цигара.

-Не знаех, че пушиш. Хайде да повървим, нощта е прекрасна. Колко е тихо, само дето светулки няма.- каза Неда

Тръгнаха мълчешком по тихите и полутъмни улици. Само това, че вървяха рамо до рамо издаваше, че се познават. Явор пушеше цигара след цигара и изглеждаше много зает с запалката дето трудно палеше. Къщата на Неда бе потънала в мрак. Хората, които я купиха, идваха рядко. Ползваха къщата за вила и се надяваха на старини да заживеят в нея. Старият бор до портата бе опрял клони в оградата и сянката му надничаше на улицата

Колата още не бе дошла и двамата седнаха на старата дървена пейка.

-Искаш ли да си поговорим, можеш да ме питаш за всичко – тихо каза жената- вече съм готова.

-Цяла година си говорех сам, питах се и си отговарях. Сега май не зная какво точно да кажа – Явор звучеше някак огорчено и плахо.

-И аз много мислих, очаквах да те видя тук. После сама се смях, като си представих как би могло да продължи тази наша странна история. Ако бях писател и трябва да напиша продължение, трябваше да убия един от героите в тая ситуация без изход. Трябва единия да е мъртъв, за да живее другия със съвършенството на спомена. Беше толкова прекрасно, желано и същевременно невъзможно. Само там в тая далечна точка от света в този момент, в който съдбата бе подредила всичко така, че ти да си там с тая нетипична за теб работа. Аз да съм сама вкъщи и да отида до пазара и в огромното гъмжило от хора да те видя, разбираш ли как са се подредили планетите и съдбите ни, за да се срещнем. Цял живот подчинявам чувствата си на разума. Винаги говорим, че човек трябва да слуша сърцето си, но човек за добро или за зло почти винаги слуша разума, а разумът и сърцето не винаги искат едно и също.

Нямаше как да знаеш, колко пъти съм мислила за нас. А то всъщност нямаше нас, имаше една чиста целувка и много копнеж. Помниш лятото свърши бързо и се прибрахме в града. Но цял живот вярвах, че това е било най-чистото чувство. Тази целувка, бе младостта и любовта, която те кара да мислиш, че живота е безкраен и прекрасен. Че света е твой и чака да го покориш. Не съжалявам нито за миг за нощта, която имахме. Толкова много щастие не е дадено на всеки.

Неда замълча за миг и тихо каза:

-Всъщност само аз говоря, а трябваше теб да слушам. Прости ми. Прости ми за всичко, дано не съм те наранила.

-Защо ме изпрати така, дума не каза? Не ми даде шанс да поговорим. Може да исках друг край, макар че си права. Но мисълта, че нямах право на избор не ми дава покой.

-Сигурна съм в това, но трябваше да помисля и за спокойствието в дома ти. Аз те въвлякох в това, нямаше да е честно. Не исках да мислиш, че сме имали бъдеще. Рано или късно и ти щеше да стигнеш до тоя извод. Душата ми плачеше за теб, когато си тръгна. Това което се случи не можеше да се повтори. Можем само да сме благодарни, че е било. На тия години, когато човек или е взел вече всичко от любовта или се е отказал от нея, ние имахме нашата нощ. На колко хора се случва и може ли да е вечно?

– Винаги съм те обичал, още като дете. Остана си някаква мечта и шемет дето не се е сбъднал. Но си бях един такъв, всъщност и сега съм такъв не ги мога тия разговори. Знаеш ли аз жена си не съм питал обича ли ме. Просто за тия неща не си говорим, те се разбират. Не искам цял живот да се питам, а ако …..Явно ти си взела решение за двама ни.

Фаровете на идващата кола раздвижиха сенките на черниците и под гумите и захрущяха камъчетата на черния път. Колата спря в края на улицата и зачака с включен двигател. Беше време да тръгват. Неда стана първа и тихо каза:

-Трябва да тръгвам и няма как да те целуна. Но вече няма да се страхувам да те срещна. Ще си говорим почти нормално. Ще оставим там някъде спомена само за нас. Довиждане, Яворе.

-Сбогом, Неда! Трябва ми още време. Ще забравя златните точки в очите ти. Тогава ще мога ти кажа ДО виждане.

Автор: Ивета Германова

Оцени публикацията: